Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (1)

Пролог

Никой не забравя деня, в който е загубил баща си. Казват, че именно в този момент ставаме възрастни и бъдещето ни се поверява като ключ от голяма къща, която най-сетне сме наследили. Преструваме се, че сме господари на живота си, но липсата на родителите не ни дава нищо друго, освен самотата на хора, оставени на произвола на съдбата си.

Преживях тази трагедия в много странен момент — един от онези следобеди, в които всичко сякаш се случва едновременно, сякаш бог си играе с нещастието ни, отнемайки с едната ръка онова, което ни е дал с другата. Е, такъв е животът. Преминаваме през годините като упоени — сомнамбули, блуждаещи в някакъв сън, чиито граници едва различаваме, изгубени в лабиринт от загадки, които скриват пътищата пред нас. Изведнъж, като с вълшебна пръчка или вероятно заради грешно магическо движение, събитията се ускоряват и всичко се случва много бързо.

Така и стана през онзи ден, когато влязох в луксозния хотел, който се помещаваше в малък дворец някъде в западните покрайнини на Европа. Прекосих фоайето като заловено животно — нервен и потиснат, примирен с бъдещето си, което усещах несигурно. Пътуването до Лисабон беше изтощително и когато най-сетне се отпуснах на канапето, след като бях говорил с лекаря и се бях качил до първия етаж, за да видя умиращия си баща, се почувствах така, сякаш не мога да стана повече. Възглавниците бяха толкова меки, а и аз бях страшно изморен. Огледах се наоколо и вдишах спокойната атмосфера на хотела. Салонът бе обзаведен изискано, както винаги, но признавам, че онова, което ме очарова най-много, бе мекият килим, в който краката ми потъваха с несравнима наслада.

Докато отпивах от уискито с лед, което си бях взел от бара, за да се разсея, оставих мислите си да се реят из събитията, случили се през последните 24 часа. Всичко започна с телеграмата, която ме извести, че баща ми е получил инфаркт в Лисабон. Макар и да съзнавах, че подобно нещо на неговата възраст би могло да се случи във всеки един момент, новината ми дойде като гръм от ясно небе. Едно е само да допускаме вероятността нещо да се случи, съвсем друго е то наистина да се случи. В такъв момент разбираме, че никога не сме напълно подготвени.

Последвалите събития се бяха превърнали в объркана амалгама от откъснати образи, които хаотично се рееха в паметта ми като сухи листа, носени във въздуха от октомврийския вятър. Смътно си спомням как отидох до Пикадили да си купя набързо билет за BOAC^[1], после бясното препускане с моя Морган до летището в Кройдон, шестчасовия полет над Атлантика, разтърсващото кацане на самолета Де Хавиланд на пистата в Лисабон, цветовете на къщите, които блестящата светлина правеше весели и живи, състрадателните погледи, които ме посрещнаха в Авиш, спокойствието, което се разливаше по безчувственото лице на баща ми, когато го видях да лежи в леглото; той умираше, а изглеждаше така, сякаш просто си подремва.

Една приятелска ръка стисна рамото ми, връщайки ме отново в салона на хотела.

— Alors, mon cher? — попита ме майчински женски глас. — T’es bien?^[2]

Обърнах се и разпознах прегърбения силует на мадам Дюпре. Изглеждаше грохнала, като човек, който не е спал от няколко дни, и сякаш бе остаряла значително от последния път, когато се видяхме преди около три години. Дали бе от изтощението, или от шока? Всъщност тя бе прехвърлила осемдесетте и нейната жизненост на тази напреднала възраст истински ме впечатляваше. Все пак, откъдето и да я черпеше, тази енергия се бе изпарила и от нея бе останала само светла диря като слънчев лъч в разсейващия се сумрак.

— Не съм на себе си — признах. — Нещо ново?

Възрастната французойка поклати глава и премигна с очи, изпълнени с болката на примирението.

— За жалост, не.

Мадам Дюпре се настани на креслото до мен. Движенията й бяха меки и меланхолични, а фигурата й — плашещо крехка, като суха вейка, която всеки момент ще се счупи.

— Идвал ли е в съзнание?

— В началото докторът ми обясни, че това е рядко срещано състояние на кома, сякаш съзнанието непрекъснато се включва и изключва. Но моментите, в които е буден, са все по-редки и кратки. — Погледът й се спря върху мен и ми се стори, че нещо блесна в тях като искра на угасващ пламък на свещ, който се разпалва от внезапен полъх. — Затова, ако се събуди отново, се възползвай. Използвай всяка секунда, чуй всяка дума, запомни погледа му. Може да нямаш друга възможност, разбра ли?

Кимнах, като напълно осъзнавах, че ако отново говоря с баща си, то несъмнено ще е, за да се сбогувам. Португалският лекар вече ме беше уведомил колко тежко е състоянието му, подчертавайки, че медицината е безсилна. Дори да съм хранил някакви надежди за болестта на баща ми, в този момент те напълно се стопиха.

— Напоследък — попитах изведнъж — той говорил ли е за мен?

Мадам Дюпре поклати глава.

— Знаеш, че баща ти не беше много словоохотлив — прошепна тя със сведен поглед. — Но не се съмнявай, че раздорът помежду ви много го разтърси. Никога повече не беше същият.

Думата „беше“, която тя използва по адрес на баща ми, остави горчив вкус на предварителен реквием, сякаш вече се бе простила с него и се бе примирила. Всъщност мадам Дюпре бе най-потърпевша, може би защото бе неотменно до него по време на боледуването му. Макар че аз бях синът, осъзнах, че трябва да я утеша и да й припомня, че животът е пътуване с начало и край. Баща ми се намираше в края на своя път и ние трябваше да се подготвим и да приемем неизбежния финал. Тя се разрида до мен в салона на Авиш, краката й бяха потънали в мекия килим, а дланите й покриваха мокрото от сълзи лице. Не ме е срам да призная, че аз също плаках. След това потънахме в изцелителното мълчание на примирението и удавихме мъката в нови поръчки от бара — аз не изневерих на уискито, а тя стискаше чаша порто.

Последвалите събития се развиха със светкавична бързина. Всичко започна, когато час по-късно служител на хотела се приближи и съобщи, че има обаждане за мен на рецепцията.

— От чужбина — обясни той, а тонът на гласа му издаваше, че е спешно, сякаш нямаше нищо по-важно от обаждане „от чужбина“. Бях изненадан; малцина знаеха къде се намирам, а и международните разговори бяха рядкост. Все пак явно някой ме търсеше и аз, естествено, отидох да приема обаждането.

— Мосю Саркисян? — попита глас със странен акцент от другата страна на линията. Може би Централна Европа. — Крикор Саркисян?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Мехмет Бей.

Връзката беше лоша, линията пращеше и пукаше, а гласът от другата страна сякаш идваше от дъното на дълъг тунел; несъмнено се обаждаше от далечен град на другия край на Европа.

— Кой?

— Мехмет Бей. Връзката на баща ви в Истанбул.

Турчин, значи. Още от юношеството си се бях научил да не се доверявам на турците. Толкова съм патил от тях, че не ми е останала и капка симпатия. Затова подходих резервирано.

— О, как сте? — поздравих с леден глас. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Открих я! — възкликна той със странен триумф в гласа, почти еуфория. — Аз я открих!

Никога няма да забравя тези думи, изкрещени от толкова далеч, които стигнаха до мен като немощно мяукане; и днес още звучат в ушите ми — тихо ехо в затвора на времето. Съвсем честно ще призная, че в началото не схванах. Бяха изминали толкова години… Тъй като реших, че господин Бей е един от хората на баща ми, нает да търси произведения на изкуството в четирите краища на Европа, помислих, че говори за някаква творба, която е видял на чаршията в Истанбул. Може би картина, старинна монета, уникална персийска шевица или китайска ваза.

— Открили сте я? Простете, но сега не съм в състояние да обсъждам подобни неща.

И двамата викахме в слушалките в нелепо усилие да се чуем един друг от двете страни на тунела; всеки от нас се намираше в противоположния край на Европа.

— Спомняте ли си за издирването на една госпожа, наредено от вашия и моя баща преди четиридесет години? — настоя мъжът от другата страна на линията. — Намерих я!

Сърцето ми подскочи в мига, в който разбрах за какво говори той. Усетих, че губя равновесие, и трябваше да се подпра на плота на рецепцията — толкова дълбок и силен бе шокът ми. Останах така дълго време, без да знам какво да кажа. Всъщност не можех да произнеса нито думичка. Бях покрил устата си с ръка, смаян от новината. Исках да повярвам, но се боях. Нима бе възможно? Наистина ли са я открили?

— Ало? Господин Саркисян? Чувате ли ме?

— Да, да — отговорих машинално, опитвайки се да се съвзема от вълнението, породено от новината. — Слушам ви.

— Разбирате ли какво ви казвам?

— Аз… Сигурен ли сте, че сте я намерили? Убеден ли сте, че е тя? Възможно ли е да сте сбъркали жената?

— Тя е! — настоя турчинът с тона на човек, който въобще не се съмнява в думите си. — Говорих с госпожата. Повече от сигурно е. Тя е.

В този миг в мен сякаш се скъса дига, запазена непокътната точно тридесет и девет години. Осъзнах, че плача тихо, самотен и злочест; неспирен поток от сълзи замъгляваше очите ми. Усетих присъствието на мадам Дюпре и помислих, че е дошла да ме утеши, но точно тогава — съдбата днес бе безпощадна и тепърва щеше да усложни всичко — забелязах настойчивия й поглед. Потискайки прилива на емоции, които замъгляваха ума ми, аз се опитах да се овладея.

— Баща ти се събуди — чух я да казва. — Ела бързо! Ела, преди да си е отишъл!

— Ало, господин Саркисян? — питаше през това време мъжът от другата страна на линията. — Чувате ли ме?

Взрях се в нея и осъзнах, че баща ми беше важен. Погледнах черния телефон и си казах, че турчинът също е важен. Накъде да тръгна? Как да постъпя? Бях напълно объркан, сякаш някакъв оркестър бе подел нестройна симфония — всеки инструмент свиреше за себе си, а аз бях изгубен като некадърен маестро, неспособен да дирижирам какофонията, в която се бе превърнал този миг на абсолютно колебание.

— Аз… аз…

Мадам Дюпре ме дръпна за ръката.

— Хайде, бързо! — настоя тя. — Това е последната ти възможност!

— Господин Саркисян? — викаше ме турчинът. — Ало? Ало? В крайна сметка, предвид обстоятелствата, баща ми беше на първо място.

— Господин Бей — заговорих бързо. — Сега не мога да говоря. Къде може да се срещнем?

— Следващия понеделник по обяд на рецепцията на „Пера Палас“ в Истанбул — отвърна той с увереността на човек, който е планирал всичко. — Устройва ли ви?

— Ще се видим в понеделник.

Оставих слушалката и хукнах след мадам Дюпре, която вече се качваше по стълбите заедно с доктор Фонсека — лекаря, който баща ми бе наел още щом се премести в Лисабон. Качихме се на първия етаж и се отправихме към апартамента му.

Прекрачих прага и потънах в тъмнина, сякаш гъста мъгла изпълваше стаята, а във въздуха се усещаше характерната миризма на приближаващата смърт. Леглото бе покрито с бели чаршафи, напомнящи асептичен саван, които се повдигаха в накъсания ритъм на дишането му. Като стигнах до нощното шкафче, забелязах, че очите му са отворени, мъгляви като опушено стъкло, но в тях все още проблясваше искрица живот.

— Татко? — прошепнах аз с най-нежния глас, на който бях способен. — Чуваш ли ме?

Черните му очи се обърнаха към мен и тогава се убедих, че той наистина е буден и ме чува. Окуражен, аз го попитах дали се чувства добре. Опита се да каже нещо, но успя да произнесе само една сричка: кр… кри. Предположих, че иска да назове името ми, но усилието бе прекалено мъчително, затова той въздъхна уморено и се отказа. Казах му да си почива и го уверих, че всичко ще се оправи. Не знам дали защото ми повярва, или защото беше твърде уморен, но в отговор той затвори влажните си очи и, изглежда, се успокои. Отстъпих встрани и оставих мадам Дюпре да му прошепне няколко окуражителни думи, на които той отново не отвърна. Французойката дори настоя, но внезапно се обърна и избяга от стаята, ридаейки. Не издържаше да го гледа в това състояние.

След около минута си дадох сметка, че баща ми отново бе отворил очи и се опитваше да говори. Приближих се до леглото, хванах мъртвешки студената му ръка и приближих ухото си до треперещите му устни. Той отново мънкаше нещо неразбираемо, безсмислени звуци, издавани на пресекулки, докато тежко си поемаше дъх, но изведнъж му се изплъзна цяла фраза; всъщност бе въпрос, хвърлен на един дъх, сякаш в него се съдържаше същността на целия му живот.

— Какво е красотата?

Тези загадъчни думи ме стъписаха. Какво е красотата? Какво, по дяволите, означаваше това? Защо баща ми похаби последните си сили в някакви нелепости? Това можеше да бъде само бълнуване заради треската — неизбежно последствие от деменческото просветление на умиращия. Затова пренебрегнах въпроса и реших да го питам за състоянието му. Поинтересувах се как е, от какво има нужда и дали мога да направя нещо за него, но той отново затвори очи, оставяйки ме сам с изумлението ми. Докато размишлявах по странния въпрос, усетих, че се размърдва в леглото. Помислих, че нещо му причинява неудобство, и веднага повдигнах чаршафа, за да проверя дали всичко е наред. Тогава той вдигна слабата си ръка и посочи към скрина. След това въздъхна, ръката му тупна и самотно увисна от ръба на леглото.

Доктор Фонсека се наведе над него и провери зениците и пулса му. Изправи се, пое си дълбоко дъх и се взря в мен.

— Отново изпадна в кома — каза той. — Опасявам се, че краят е неизбежен.

Целунах баща си по челото и отстъпих назад. Затворих очи и прошепнах молитва на арменски. Когато свърших, забелязах, че мадам Дюпре се бе върнала в стаята. Очите й бяха зачервени; пак беше плакала. Разказах й за случилото се и я попитах какво толкова има в скрина, че да заслужи онзи негов последен жест.

— Книгите — каза тя. — Със сигурност е искал книгите.

— Кои книги?

Осеяното с бръчки лице на старата госпожа разцъфна в нежна усмивка.

— През последната година той написа две книги, не знаеше ли? Разказват неговата история. А вече и твоята.

— Моята ли?

— Да. Написа тази част с помощта на твой дневник, който откри в един сандък. — Тя се засмя благо. — И знаеш ли кое е интересното? Разказва се в трето лице, сякаш друг описва вашата история. Беше толкова въодушевен, че дори дописа последните страници на втория том първия път, когато се събуди от комата, представяш ли си?

Погледът ми се спря върху скрина. Имаше една старинна ваза от китайски порцелан със сини лалета и снимка на баща ми, седнал пред египетска статуя, вероятно правена в Луксор, до храма в Карнак.

— Къде са?

Мадам Дюпре отиде до скрина, отвори най-горното чекмедже и измъкна два топа хартия — повече от хиляда страници — същинска тухла. Взех ги и ги разлистих, впечатлен от обема; бяха отпечатани на машина и редактирани с химикалка — безпогрешно разпознах почерка на баща си. През следващите дни трябваше да чета много. Обърнах хартиената корица и зачетох първата страница на първия том — бял лист, върху който се мъдреше един-единствен ред, очевидно заглавието.

Мъжът от Константинопол