Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (83)

1.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Ник.

— Сега пък какво иска моят ранен войник? — отвърна Санди и сгъна вестника, който четеше.

— Би ли преместила чадъра малко по-настрани? Слънцето ми свети точно в очите.

Санди се изправи и премести леко настрани големия зелен чадър. Той се надвесваше точно над средата на масата и приличаше на огромна метална палма.

— Така добре ли е?

— Идеално.

Ник седеше в инвалидна количка. Беше опънал краката си напред. И двата му крака бяха гипсирани.

— Кажи, искаш ли още нещо, докато не съм седнала. Нещо за ядене или още кафе?

— Не. Чувствам се страхотно.

Не се чуваха никакви шумове от съседите. Беше спокойна неделна утрин. Сара беше в къщата си за игра в градината и пиеше чай с две нейни съученички. От време на време от малката къща се разнасяше заговорнически смях. Две птички се бяха сгушили в клена в единия край на градината и чуруликаха весело.

— Знаеш ли какво е това? — попита Ник.

— Кое?

— Нещо много, много рядко.

— Е, събуди любопитството ми. Продължавай.

— Това е една тиха и спокойна неделна сутрин. Харесва ми. — Той беше достатъчно близо до Санди и докосна нежно врата й.

— Трудно ми е да повярвам, че целият този ужас свърши. Нали всичко приключи, Ник?

— Разбира се.

— Но Мери е още на свобода.

— И какво от това? Хамък е мъртъв. Нейния месия вече го няма и тя е загубена без него. Скоро ще я заловят. Тя е безвредна.

— Е, значи наистина всичко свърши, нали?

— Разбира се.

Сара се провикна от къщата за игра:

— Мамо, може ли да ни донесеш малко сладки?

Санди погледна Ник и извика:

— Разбира се, миличко, всичко каквото пожелаеш.