Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (76)

4.

Заведението „Le Bateau Bleu“^[1] бе на пет минути път пеша от къщата на Санди. Беше малко и непретенциозно бистро, въпреки че се намираше в тази част на Вашингтон, където живееха по-голяма част от политическите и правителствените лидери. Санди и Ник обичаха да ходят там, защото беше спокойно и уютно и в него не ходеха политици. Един или два пъти в месеца те отиваха да вечерят там. Собственикът Жан-Люк Мариго беше от Марсилия. Той обичаше Средиземноморието и носталгията му към него намираше израз в многобройните рисунки на риболовни пристанища, лодки и плажове по стените. Тази вечер двамата бяха решили да вечерят тук. Санди трябваше да дойде направо след работа. Искаха да прекарат една спокойна и отпускаща вечер, защото след това Санди я очакваше още много работа: трябваше да прочете няколко материала, да си поиграе и да гледа телевизия със Сара и накрая да я сложи да спи.

Ник пристигна към седем, но Санди не беше дошла. Изпи две коли, но третата вече му се струваше отвратителна и блудкава, отпи от нея и я бутна настрани. Напоследък това беше обичайното му питие. Чакаше вече тридесет минути и реши да позвъни в работата й. Даваше заето. Продължаваше да дава заето и след десет минути. Санди знаеше, че той чака в ресторанта. Защо тогава не му се обади да го предупреди, че ще закъснее? Ядоса й се за момент, но после го обхвана силно безпокойство. Той взе клечките за зъби от масата и започна нервно да ги чупи на ситни парченца. Забеляза, че някой стои до масата му. Беше Жан-Люк Мариго. Той се усмихна, посочи към колата и каза:

— Не ви ли харесва питието? Няма да ви се обидя, ако е така?

— Напротив, но ми стана много сладко след третата кола?

— Какво ще кажете тогава за един лек алкохолен коктейл? Ще ви подейства освежаващо и успокояващо?

— Тази вечер не ми се пие алкохол — отвърна Ник.

— Изпийте поне един вермут. Прекрасно питие, което ще ви прави компания, докато чакате любимата си дама.

— Благодаря, но отново ще ви откажа.

Жан-Люк се обърна да поздрави някакъв новодошъл клиент и Ник пак набра офиса на Санди. Още даваше заето. Реши да позвъни в къщата, в случай че Санди се е отбила първо там, преди да дойде в ресторанта. Сара вдигна телефона.

— Здравей, милинка — каза той, като се стараеше да не звучи притеснено. — Мама при теб ли е?

— Не, но чакам с нетърпение да се приберете. Имам изненада за вас с мама. Двете с Джина в момента я подготвяме, правим ви сладки.

Ник поговори известно време с нея, като се мъчеше да отгатне какви точно са сладките, после затвори телефона и се облегна. Санди закъсняваше вече с почти час. Реши да я почака още пет минути и ако не дойде, да иде до офиса й. Вече се приготвяше да си тръгне, когато Санди се появи зад него и го прегърна.

— О, Ник. Благодаря на Господ, че си още тук. Съжалявам, че закъснях. Няма да повярваш какво се случи.

— Закъсняла ли? Та аз те чакам от един час и пет минути.

— Казах ти, че съжалявам, скъпи.

— Има защо, но след като си вече тук, сядай.

Дръпна единия стол и се насили да се усмихне, но все още беше разтревожен. Тя седна срещу него.

— Какво се е случило? — попита настоятелно Ник. — Защо не ми се обади, че ще закъснееш.

— Щях, но телефонът ми не работеше.

— Не можа ли да измислиш по-правдоподобно извинение.

— Ник, страшно съжалявам. Знам, че много си се притеснил.

— По дяволите. Изкара ми акъла. Не знаех какво да правя. Толкова бях притеснен.

— Ник, изслушай ме за малко. Имал си пълното основание да се тревожиш, но първо чуй какво имам да ти разкажа. Просто няма да повярваш.

— Всичко е наред, но, моля те, никога, ама никога повече не прави така.

— Обещавам ти, че няма да се повтори. Но, Ник, моля те, изслушай ме. Децата са се завърнали.

— За какво говориш?

— Децата на Хамък. Всички по-малки деца, с изключение на Калеб са се върнали по домовете си.

— Какво? Нищо не разбирам.

— Около шест часа ми се обади Алма Джонсън. Беше много развълнувана. Рано този следобед Соломон се върнал и се държал така, все едно нищо не се е случило и просто е бил излязъл навън за малко. Не обелил нито думичка за това къде е бил и защо се е върнал. Не е казал абсолютно нищо. Не е бил ядосан или намусен, просто изглеждал малко разсеян. Веднага след това ми се обадиха бабата и дядото на Сет. Той също се бил върнал. Обади ми се и мащехата на Рахил. Аз самата позвъних на останалите семейства. Всички казват едно и също — децата са се върнали, но не са им дали никакви обяснения.

— Всичко това е много странно.

— И аз така мисля — отвърна Санди. — Смятах да си уговоря среща за утре с някои от децата, но после реших да им се обадя по телефона, за да видя дали ще мога да изкопча нещо от тях. Соломон винаги си стои вкъщи, затова позвъних първо на него. Каза ми, че много се радва да си е отново у дома и страшно съжалявал, че е постъпил толкова лошо. Беше много учтив, но не ми каза нищо повече. После се обадих на Рахил. Разговорът ми с нея беше дори по-кратък. Звъннах и на Марк, но положението беше същото.

— Какво мислиш за това? — попита нетърпеливо Ник. Забеляза, че голяма част от посетителите гледат към тях, все едно наблюдаваха неочаквана развръзка на някой сапунен сериал. — Може би всичко свърши?

— И двамата знаем, че не е така, нали, Ник? Убедена съм, че не е така.

— Права си. Чудя се кога ли най-после ще свърши всичко това. Е, как ще разтълкуваш новосъздалото се положение?

— Мисля, че те искат да ни накарат да мислим, че всичко е приключило. Искат да заблудят Тайните служби и съм сигурна, че вече са успели.

— И според теб каква е следващата им стъпка? — попита Ник, като се надяваше, че не е това, за което си мислеше.

— Приготвят се за финалния удар.