Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (73)

1.

Къщите бяха големи и луксозни и сами по себе си говореха за благосъстоянието на собствениците им. Бяха предимно в испански стил, но всички си приличаха заради големите си размери и разкош. Около всяка къща имаше около шестнадесет декара лична земя, засадена с различни растения и дървета. Нищо не можеше да се види от пътя, който минаваше покрай тях.

Сугуаро Виста се намираше на изток от Финикс, зад планината Суперстишън. Зимата почти си беше отишла. По това време на годината имаше малко хора. В повечето от тридесет и петте къщи около игрището за голф и изкуственото езеро нямаше никой. Единствените хора, които децата на Хамък забелязаха, бяха трима мексикански градинари, които косяха и подрязваха тревата на игрището.

Безлюдието ги устройваше идеално. Те бяха пристигнали късно вечерта преди няколко дни с два лендровъра. Пазачът на къщата ги очакваше, когато пристигнаха. Даде им ключовете, без да ги пита каквото и да било. Мери се учудваше, че всичко мина толкова гладко, но все пак беше сигурна, че нещата ще се развият точно така.

На втората сутрин след пристигането им тя изчака да мине закуската и утринната молитва и събра всички деца в дневната. Искаше за пореден път да им разясни новите правила за поведение и действие. Всички седнаха на земята. Те почти никога не използваха столовете и диваните, сякаш принадлежаха на някакво странно племе. Джебедая се беше облегнал на вратата точно зад Мери и ги наблюдаваше.

— И вчера ви казах — обясняваше Мери, — че тази къща е собственост на семейство Хътчинсън. Ако някой ви попита кои сте, ще му отговорите, че сте техни внуци. Ще обясните, че те в момента са на пътешествие в Гърция, а аз и Джебедая сме ваши по-големи братовчеди и се грижим за вас. Разбрахте ли всички?

Децата кимнаха. Мери погледна лицата на всяко едно поотделно, за да получи потвърждение, и продължи:

— Винаги носете със себе си личните карти, които ви раздадох. Това градче си има собствена охрана. Никой не ви познава и затова могат да ви спрат и да ви задават въпроси. Ето защо трябва винаги да носите личните си карти. Може да карате колело, но никога не излизайте на обед и не стойте навън прекалено дълго време. Никога не влизайте в чуждите имения и не излизайте навън повече от двама човека. Възрастните по принцип не обръщат много внимание на децата, но когато са прекалено много, стават подозрителни.

— Кога Матю ще се върне със Сара? — попита Сет.

Джебедая подскочи:

— Много скоро ще са тук.

— Трябваше вече да са пристигнали. Матю го няма от няколко седмици. Той каза, че няма да отсъства дълго.

— Няма смисъл от много умуване, Сет — отвърна остро Джебедая. — Чу какво ти казах. Двамата скоро ще са тук.

— Нещо лошо се е случило — каза Сет.

— Какво знаеш ти, Сет? В момента говориш глупости. Млъкни най-после! — изкрещя Джебедая.

— Знам много неща! — отвърна Сет с гаден тон.

— Достатъчно те слушах! — отвърна Джебедая с почервеняло от гняв лице. Той тръгна към момчето и го зашлеви през лицето. От носа на Сет моментално потече кръв.

Мери скочи от мястото си, извади носна кърпичка от джоба си и я постави върху носа на момчето. Кръвта за секунди напои цялата кърпичка.

— Излез навън — обърна се Мери към Джебедая. — След малко ще дойда.

След около минута тя също го последва.

— Сет лежи в момента. Кръвта спря. Не е нищо сериозно. Мисля, че имаме голям проблем. Не можахме да му отговорим на въпросите за Матю. Колкото повече ни питат, толкова по-лошо става. Децата са загрижени и разстроени за Матю.

— Аз също — отвърна младежът.

— Трябва да завършим мисията си. Не можем да чакаме повече. За наше и за тяхно добро е.

— И за доброто на Джошуа.

— Амин!