Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (72)

13.

Нощта беше ясна и когато тръгнаха, не се наложи да слагат очилата си за нощно виждане. Мъжете бяха облечени в камуфлажни униформи, носеха каски и бронирани жилетки от кевлар под връхните си дрехи.

В продължение на около километър пътят им беше неравен, стръмен и каменист. В нощната тишина се чуваше единствено звукът от тежкото им дишане. Дел Масей беше старши агент от АТО и Анди Бакъс го бе назначил за ръководител на екипа. Той вървеше на около пет метра пред групата. Стигнаха до един остър завой и Масей им направи знак да спрат, после заговори шепнешком:

— След като завием, вече ще сме на открито и могат да ни забележат от входа на мината. Затова бъдете възможно най-тихи. Ясен ли съм?

Мъжете кимнаха и запълзяха след Масей. Зад планинските върхове се виждаше ивица червена светлина, която ги обагряше и очертаваше на хоризонта. Небето беше започнало да се прояснява, нощната тъма се превръщаше в светлосив небесен воал. След около тридесет минути щеше да се разсъмне.

Ник осъзна, че ръцете му леко треперят, и си помисли: „Хайде, Бароус, стегни се. Почти стигнахме. Това не си ти, твоите ръце никога не треперят.“ — Той стисна силно оръжието си, беше въоръжен с AR-15. „Така вече е по-добре. Ръцете ти са спокойни като на някой мозъчен хирург. Чака ни много вълнуващо преживяване. Децата в пещерата ще спят спокойно и ще гушкат плюшените си играчки. Ние просто ще влезем в мината, ще ги събудим и ще ги изведем оттам. Може дори и да закусим заедно в «Къщата на палачинките». Какво всъщност търсим тук толкова въоръжени, господин Бароус. Нали това е мирна операция. Никой няма да пострада. Всички ще са доволни и щастливи, също като на кино.“

Стигнаха до входа на мината и Масей направи знак на един от мъжете да влезе вътре, да застане до стената и да изчака. Трябваше да остане така, докато не се свържат с него по радиостанцията му. Анди, Ник, Масей и още двама агенти заобиколиха мината и тръгнаха към задната й страна. Вървяха бавно, много внимателно и безшумно. Масей се спря, наведе се, вдигна нещо от земята и се усмихна. Беше тенекиена кутия от кола. Огледа я, обърна я надолу и от нея се изсипаха няколко капки кафява течност. Мъжете се спогледаха и си кимнаха един на друг. Децата трябваше да са още в мината.

Стигнаха до гаража и леко се разпръснаха. Алуминиевата врата блестеше на слабата утринна светлина. По нея нямаше обаче дръжка или брава, отваряше се само с дистанционно. На земята точно пред нея имаше нещо голямо. Масей се приближи по-близко и побутна нещото с пушката си. После светна с фенерчето си към него. На земята лежеше умряло агне. Очите на животното гледаха безжизнено към тях. На мястото, където му беше прерязан вратът, зееше дълбока тъмна рана.

Анди направи знак на Масей да пробва да отвори вратата. Той тръгна към нея, но Ник го спря. На вратата имаше нарисуван някакъв знак. Ник я освети с фенерчето и видя по дължината на цялата врата голям Х.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Анди.

— Господи! — пророни Масей. — Що за загадки?

Ник се приближи, сложи ръкавица на ръката си и докосна знака. От вратата се олющиха няколко парчета. Той изчопли една люспа и я сложи на дланта си. Притисна с другата си ръка ръждивите парченца и те се разпаднаха. Погледна към мъжете и каза:

— Това е кръв.

— Кръв ли? — прошепна Анди. — Сигурен ли си?

Ник кимна. Масей застана до него и бутна вратата. Тя се отвори лесно. Един по един влязоха в гаража. Миришеше на моторно масло, но гаражът беше празен.

— „Гарван“ вика „Сокол“. „Сокол“, обади се — каза Масей по радиостанцията си.

Чу се леко пращене и по радиостанцията се разнесе отговор:

— Тук „Сокол“. Чувам ви, „Гарван“.

— Влязохме в зона „В“. Продължаваме нататък. Започнете да се придвижвате. Разбрано?

— Да. Тръгваме.

Мъжете се насочиха към отсрещната стена, където имаше друга врата. Тя водеше към главния тунел на мината. Вътре беше тъмно като в рог. Всички включиха фенерчетата си. Въздухът бе застоял и влажен, миришеше на мухъл. От входа на мината подухваше лек ветрец. На около петдесет метра пред тях имаше нова желязна врата. Спряха се пред нея и известно време се вслушваха за някакви шумове от другата й страна. Беше тихо. И изведнъж се разнесе някакъв звук. Лъч светлина освети стената пред тях. Това беше екипът, който бе минал от предната страна на мината.

— Открихте ли нещо ново? — попита Масей.

Един мъж от другия екип поклати отрицателно глава.

— Е, време е да влизаме — каза меко Масей.

Наведе се към вратата и с всичка сила я дръпна настрани. Мъжете влязоха в стаята и ги обля поток светлина. Всички лампи вътре бяха пуснати, но помещението беше абсолютно празно. На фона на пустата стая се открояваше единствено един надпис на отсрещната стена. Буквите бяха големи и черни, написани доста старателно. Който и да ги беше писал, бе пожертвал много време и усърдие.

АЗ СЪМ ПЪРВИЯТ И ПОСЛЕДНИЯТ, И ЖИВИЯТ; БЯХ МЪРТЪВ И ЕТО, ЖИВ СЪМ ВОВЕКИ ВЕКОВ, АМИН. И ИМАМ КЛЮЧОВЕТЕ НА АДА И СМЪРТТА.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — попита Анди високо.

— Трябва да е някакъв цитат от Библията — отвърна Ник. Четирима от мъжете тръгнаха да огледат и другите стаи. — Открихте ли нещо ново?

— Не. Навсякъде е празно.

— Масей, кажи на мъжете отгоре да дойдат при нас. Трябва да огледаме наоколо. Обади се на хората от лабораторията и им кажи незабавно да тръгнат насам. Искам всеки квадратен сантиметър от тези помещения да бъде изследван и огледан за следи и отпечатъци. Разбра ли ме?

— Да, Анди.

— Хей — извика Анди на Ник и тръгна да излиза. — Да се махаме оттук. Имам нужда от една цигара.

Слънцето вече беше изгряло над планините и още отсега си личеше, че денят ще бъде много горещ. Ник и Анди вървяха, без да разговарят, по каменистата пътека. Анди хвърли цигарата си на земята и пръв наруши мълчанието:

— Когато предам рапорта си за протичането на операцията, положението хич няма да е розово.

— Какво имаш предвид? — попита Ник.

— Ник, тази операция въобще не излезе евтина. Знаеш, че началниците обичат работата да има резултат. И какво ще им кажем, че сме открили само едно мъртво агне и някакъв цитат от Библията. Та това не си заслужава вложените средства и усилия.

— Но това показва, че те все пак са били тук — отвърна разпалено Ник.

— Сигурен съм, но как ще го докажем? Единственото, което можем със сигурност да твърдим, е, че някой е бил тук, но нищо повече.

— Според теб кой друг, освен тях, може да напише такова нещо на стената.

— Говориш напразно, Ник. Много добре разбра какво се опитвам да ти кажа. Не става въпрос дали ти и аз сме убедени, че децата са били тук. Важното е да открием защо са напуснали това място — Анди се обърна и погледна Бароус.

— Баскомб ги е предупредил.

— Сигурно. Трябва да разберем къде се намират в момента. И двамата ни чака много работа. Те са изключително умни и страшно опасни. А и Баскомб им помага. Ако не ги открием скоро, те пак ще убият някой, а после още някой, докато не стигнат чак до важните клечки.

— До важните клечки ли?

— Знаеш, че крайната им цел е президентското семейство.

— Да — отвърна Ник, като гледаше безоблачното небе. — Всичко досега е само малка подготовка за голямото представление. Крайната им цел е президентът на САЩ.