Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (68)

9.

— Каза ли на майка си за играта на тенис?

— Разбира се. Не се надувай толкова, татко. Знаеш, че миналата седмица си нараних коляното.

— Роб ми каза, че следващата седмица ще ти го върне — намеси се гримирана жена на средна възраст. Тя стоеше точно до по-големия си син на масата.

— Ще те победя, татко. Обещавам ти.

— Целият се разтреперих от страх. Ако ме победиш, това ще е най-добрата ти игра на тенис в живота — отвърна Бен Харпсуел и намигна на сина си. Момчето беше копие на баща си.

— Да, но аз имам план. Докато си на конференция по въпросите на икономиката, аз ще тренирам всеки ден. Ще наблегна на сервиса си. Само гледай, ще те разбия.

Бенджамин Уесли Харпсуел — президентът на Съединените американски щати — беше висок и слаб мъж. Изкарал бе два мандата като сенатор на Ню Хампшир. Беше републиканец и преди една година за втори път спечели президентските избори с петдесет и четири процента. Харпсуел имаше много привърженици, но също така и врагове. Беше умен и когато ставаше въпрос за политика — изключително безмилостен. Пословичен бе с нетърпението си и внезапните изблици на ярост, които се появяваха ненадейно като тропически проливен дъжд. Опитваше се да прекарва повече време със семейството си, но едва успяваше. Беше страшно амбициозен и работеше и пътуваше почти непрекъснато. Винаги гледаше да намери свободно време, за да е заедно със семейството си: съпругата Емили, Роб, който беше петокурсник в „Браун“, и с по-малкия си син Тони. Тази вечер беше първата от месеци насам, когато всички те се събраха заедно. Щяха да вечерят в Белия дом, а после да гледат филми.

Всички стояха в трапезарията около голяма старинна маса. Когато бяха заедно, винаги ядяха там, за да могат да останат насаме. Бен Харпсуел погледна към голямата картина на стената срещу него. Сигурно съпругата му я беше избирала. Емили бе подбрала с отличен вкус всички картини и украси в Белия дом. Харпсуел се загледа в съпругата си. Тя държеше чаша с мартини. Всяка вечер, щом станеше шест часът, започваше да пие. Скоро щеше да започне да заваля думите.

По времето, когато живееха в Ню Хампшир, тя защити докторат по американското изкуство на деветнадесети век. Работеше към училището „Хъдсън Ривър“ и към бостънския музей на изкуствата. Беше се опитала да насочи Роб да изучава история в „Браун“, но той избра киното. Момчето беше решило, че в наши дни е по-вълнуващо да си новият Спилбърг или Скорсизи, а не някакъв си директор на музей. Роб очакваше с нетърпение следващата седмица. Тогава щеше да отиде да кара учебния си стаж в една киностудия в Лос Анджелис. След това му предстоеше едномесечен лагер по оцеляване на остров Кестрел, близо до Мейн. Роб беше спорил упорито с баща си по този въпрос, но в крайна сметка бе принуден да отиде.

Емили направи жест с ръка на иконома, облечен в дълга бяла престилка, и му каза да донесе пилето с къри. Бен, Роб и Тони много обичаха да спортуват и имаха доста голям апетит. Емили се притесняваше, че и тримата са много слаби.

— Какво ще гледаме след вечеря? — попита Бен. Винаги на връщане от училище Роб избираше и взимаше филмите за вечерта.

— Взел съм три. Може да избирате между „Сънсет булевард“, „Форт Апахи“ и „Les enfants du Paradise“^[1] — поясни Роб.

— О-ла-ла, какъв прекрасен френски имаш — каза Тони и се усмихна самодоволно. — Не можеше ли да избереш нещо по-ново? Та тези филми са отпреди петнадесет години. Защо не взе някакъв екшън?

— Млъкни, Тони — каза Роб. — Не е нужно да изтъкваш пред всички, че си глупак.

— Добре тогава, ще се задоволя с уестърна. Гласувам да гледаме „Форт Апахи“.

— Как върви подготовката ти за изпитите, Тони? Интересува ме най-вече как си с френския?

Тони сведе глава, погледна към чинията си и измърмори нещо.

— Попитах те нещо, млади момко.

— Comme si, comme ca, mon cher pere.^[2]

— Това ли е най-добрият ти френски? Платил съм хиляди долари за обучението ти. Май ще е най-добре след вечеря да се качиш горе и да поучиш малко.

— D’accord^[3], господин президент — отвърна Тони мрачно.

— Не увесвай нос, Антонио. Изпитите наближават, а след тях те очаква прекрасно двуседмично пътешествие в Изтока заедно с майка ти. Роб по това време ще е на остров Кестрел. Виж какво страхотно име за остров.

— Не мисля, че това ми харесва — каза Емили.

— Ем, сега не му е времето да повдигаме отново този въпрос. Нали преди няколко месеца се съгласи и каза, че е страхотна идея. — Той я погледна и добави отвратено: — И внимавай с пиенето. Алкохолът не ти действа добре, не можеш да носиш много.

Емили беше малко притеснена, но погледна към съпруга си и предизвикателно допи остатъка от мартинито.

— Татко, има ли някакъв начин да не ходя на Кестрел? Знаеш, че не ми харесва да лагерувам на открито. По-добре ще е да остана в киностудията през цялото лято.

— Ще отидеш. Омръзна ми постоянно да обсъждаме тази тема. Един от каналите ще прави репортаж за това как семейството ни ще прекара лятната отпуска. Кестрел е съвсем подходящо място за младеж като теб. Освен това ще направи добро впечатление пред обществото.

— Тогава, моля те, направи ми една услуга — помоли Роб.

— Сега пък какво измисли?

— Знам, че с мен ще дойдат агенти от Тайните служби, които ще се суетят като бавачки. Можеш ли да уредиш Джим и Сид да са в охраната ми? Те са готини.

— Ще се постарая. Всъщност считай, че вече всичко е уредено — каза Бен Харпсуел и се усмихна за първи път тази вечер. — Знаете ли — президентът замълча за момент и продължи: — Днес сутринта на оперативката на Тайните служби чух някои доста странни неща. Спомняте ли си онази ужасна експлозия в Аризона, предизвикана от някакъв откачен. Казваше се Джошуа Хамък. Тогава загинаха всичките му последователи.

— Ей, татко, само тези, които по това време са били в кома, не си спомнят за случая. Беше по-голяма сензация от раждането на Мадона — отвърна Тони и се разсмя.

— Предполагам, че си прав. Но със сигурност си забравил, че Хамък пусна от убежището си някои от децата преди експлозията. Мисля, че бяха около дванадесет. Тайните служби мислят, че сега децата са се събрали заедно, за да отмъстят за Хамък.

Бен Харпсуел започна да им разказва всичко подробно. Роб и Тони го слушаха с голям интерес. Харпсуел приключи с разказа си и синовете му го обсипаха с куп въпроси.

— Казах ви всичко, което ми е известно, момчета. Историята е страхотна, но едва ли от това ще излезе нещо наистина сериозно.

Те приключиха с вечерята и станаха от масата. Бен Харпсуел прегърна Тони. Момчето потрепери с рамене от мисълта за предстоящото учене.

— Усмихни се. Тази вечер съм в добро настроение и съм щедър. Ще ти разреша да гледаш филма с нас.