Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (59)

24.

След като прие наградата „Айк Лашър“, учредена на името на загиналия при изпълнение на служебните си задължения репортер, Бърни Уилис се приближи до микрофона. В залата настъпи тишина. Не се чуваше шум от дрънченето на прибори по чиниите, нямаше разговори шепнешком. Четиристотин души, занимаващи се с писане и разпространение на новини, притихнаха и насочиха погледите си към катедрата. Новина номер едно от предишния ден беше изнасилването и убийството на Фран Маркъм в дома й в Джорджтаун. Бърни Уилис вече бе говорил пред всички телевизионни канали, тази вечер щяха да се излъчват на запис участията му в различни предавания с Лари Кинг, Чарлз Гродин и Джералдо.

Повечето хора от публиката познаваха Бърни достатъчно добре, за да не могат да го понасят. Късметът и славата не го бяха променили изобщо. Беше си същият мръсник и кавгаджия. Даже сега бе по-зле от всякога. Освен това тези, които го чакаха да заговори, знаеха, че той мразеше Фран Маркъм. През целия ден хората се опитваха да познаят какво ще каже за нея тази вечер. Щеше ли да се опита да прикрие враждебността си със сладки приказки, или истинската му същност щеше да надделее? Повечето бяха заложили на второто, но грешаха.

— Скъпи колеги журналисти, тази вечер заставам пред вас с натежало от скръб сърце. Както всички знаете, моята колежка и съавторка, приятелка и съюзничка, жената, с която споделях тайни и идеи, Фран Маркъм, умря от насилствена и страшна смърт. За съжаление в тези кървави дни, бележещи края на хилядолетието, в Съединените американски щати това е все по-често срещано събитие. Бруталността и ужасът, които е преживяла в последните си мигове, са неописуеми. В нейно лице ние всички загубихме един борец за справедливост, един чист и ясен глас, който изричаше истините, които другите нямаха смелост да произнесат, неуморен защитник на хора и каузи, които никой не се осмеляваше да защити… — И така в същия дух в продължение на още десетина минути. На два пъти спря, за да избърше сълзите си, и накрая завърши с поглед, насочен към тавана. — Знам, че сега Франи е там горе и ни призовава да не позволяваме на нищо да застане на пътя на истината.

Уилис се върна на мястото си и останалите на масата му казаха, че са били трогнати от речта му, но не вярват дори една думичка да е била искрена. Гостите в залата все още яростно драскаха в бележниците си избрани фрази, с които да забавляват приятелите си на следващия ден.

Въпреки опечаления си вид Бърни Уилис имаше чудесно настроение. Беше сигурен, че тонът и начинът, по който беше говорил за своята съперничка, са попаднали точно в целта. След един приличен период на траур той щеше да започне да пуска тук и там намеци, че по-голямата част от книгата им е написана от него. С разбиращо свиване на рамене щеше да казва на другите писатели: „Знаете какво е да работиш с някой, който е с лесно наранимо самочувствие и е най-вече репортер, а не писател. Трябва да му позволяваш повече, отколкото заслужава. Тъжно е, но няма как.“

Бърни посегна към бутилката червено вино в центъра на масата. По дяволите, не беше отворена! Бялото бе отворено, но то го отвращаваше. Винаги му причиняваше главоболие. А точно сега беше много жаден. Огледа се за сервитьор. Най-накрая забеляза един млад, с руса коса на няколко метра от масата, подпрял се на стената. Приличаше на безработен актьор. Гледаше го със странно изражение. Уилис му направи знак и той се приближи. Въобще не бързаше. Типично за младите в наше време. Никаква култура.

— Да, сър? — попита сервитьорът.

— Мисля, че си забравил нещо, млади ми холивудски приятелю — каза Уилис и посочи корковата тапа на шишето.

— А, това ли имате предвид?

— Точно така.

— Желаете ли да я отворя?

— Би било чудесно — отговори Уилис саркастично.

Сервитьорът извади тирбушон от джоба си и сръчно извади тапата. Подаде я на Уилис, който я помириса авторитетно и я хвърли на масата. Сервитьорът напълни чашата му, обърна се и тръгна с бутилката в ръце.

— Младежо — извика Уилис, — къде я носиш?

— Отивам да го прелея, сър. Така ароматът му ще стане по-добър.

„Добра идея — помисли си Уилис, — това пале е по-умно, отколкото изглежда.“ Разклати чашата с тъмновиолетовата течност и помириса букета. „Чудесно, чист «Пино ноар». Много сортове.“

Отпи. На втората глътка обаче почувства силно стягане в гърлото, сякаш някой му беше поставил метална скоба. Опита се да каже нещо на жената до себе си, но не успя. Чашата падна от ръката му. Всички се обърнаха към него. Устата му беше широко отворена, като риба, извадена на сухо. Със сетни сили се опитваше да си поеме въздух, но белите му дробове бяха парализирани от огромната доза наркотик, който беше вкаран със спринцовка през корковата тапа на бутилката. Бърни Уилис не можа дори да се изплаши, просто се строполи на земята. Клиничната смърт бе настъпила още преди да докосне пода.