Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (56)

21.

Ник се беше обадил на Бърни Уилис няколко дни след смъртта на Фран Маркъм. Направи го отчасти заради Уилис, отчасти защото имаше чисто егоистична причини. Знаеше, че трябва да предупреди журналиста, че животът му се намира в опасност. Никой, освен тях двамата със Санди не си даваше сметка за голямата заплаха. С присъщата си агресивност и проницателност да надушва добрите истории и с настъпателния си маниер на журналист Уилис можеше да се окаже изключително полезен за тях двамата. Умението му да измъква информация беше точно това, което търсеха. Трябваше по-рано да се сети да говори с него и с Фран.

Уилис се държа студено и рязко с Ник по телефона. Трябваше да участва в много токшоута, за да коментира смъртта на Фран Маркъм, и Бароус го беше прекъснал. Ник му обясни, че иска да говори с него по изключително важен въпрос, който не търпи отлагане и не е за телефон. Уилис прие това с пресилено учудване и му загатна, че е смешно някакъв пропаднал агент от ФБР, в немилост, да има да му казва нещо важно. Това накара Ник рязко да го прекъсне и да мине направо на въпроса:

— Мисля, че знам кой уби Фран Маркъм.

По линията настъпи продължително мълчание, преди Уилис отново да заговори:

— Така ли? Не съм чул полицията да е направила някакво изявление по този въпрос. Прегледах всички вестници. Освен това току-що разговарях с един колега от „Таймс“, който се занимава с този проблем. Той ме уведоми, че местната полиция все още нищо не знае.

— Това, което знам аз, няма нищо общо с полицейските доклади, Уилис.

— Разполагаш с вътрешна информация, така ли?

— Не точно, но може и така да се каже — отвърна Ник. Усещаше напрежението на журналиста отсреща, можеше да долови трескавото му усилие да измисли някакъв удачен въпрос, за да подхване отново разговора и да овладее ситуацията. Все пак Уилис беше свикнал да е в добра позиция.

Накрая журналистът каза неубедително:

— Добре, ще видя какво имаш да ми казваш. Трябва да се срещнем лично. Ако не си много далече от…

— В Ню Йорк съм.

— Добре. Тогава ела да обядваме в къщата ми на плажа. Ще те чакам в един часа.

Къщата на Бърни Уилис се намираше на около три километра от Кар Харбър. Беше голяма дървена сграда. Покрай нея минаваше поточе, а изгледът отпред разкриваше залива Пеконик. На вратата имаше табела с името на къщата — Бей Лодж. Един мъж отвори вратата и заведе Ник до голяма слънчева стая с многобройни саксии с портокалови дръвчета. Уилис седеше в огромен плетен стол.

— Сигурно вече си разбрал, че това място е страхотно и аз не искам да се откъсвам от него — каза Уилис и стана да поздрави Ник.

Бароус мислено се съгласи с него. Стаята беше с огромни френски прозорци, а по стените се отразяваше водата от поточето отвън. Създаваше се усещането, че самата вода минава през тях. Обзавеждането и светлите килими бяха стари и доста добре подбрани.

— Тук е очарователно — каза Ник.

— Джордж — обърна се господарят на къщата към мъжа, въвел Ник, — кажи на Сара, че ще обядваме след половин час. Радвам се да те видя, Ник.

Уилис беше облечен със скъпо кашмирено сако и добре ушити панталони, които подчертаваха закръглената му фигура. Беше нисък, с кръгло лице, цялото в лунички и петна. Косата му беше рядка. Челюстта му бе като на булдог и той често я приглаждаше с ръка, за да прикрие двойната си брадичка.

— Мисля, че снощи те видях в шоуто на Чарли Роуз. Заслушах се в изказването ти за…

— Не беше ли нещо за бедната Фран? Толкова ми липсва.

Уилис замлъкна почтително, а после скръбно започна да разказва за миналото. Обясни колко жалко било, че не са могли да говорят с Ник след експлозията (За да им помогне за книгата, за какво друго?). Те двамата разбирали какво преживява Ник и не искали да го притесняват (Моля те, измисли нещо друго!), и колко несправедливо било, че върху него била стоварена цялата вина за трагедията (О, така ли?). За радост обаче Джордж прекъсна словоизлиянията му и обяви, че обядът е сервиран.

Те седнаха на масата. Икономът подаде на Уилис бутилка вино, за да види дали той ще я одобри. Ник забеляза етикета на бутилката и се обади:

— О, не. Това беше пословично лоша година за мерлото. Върнете я обратно.

Уилис се втренчи в Ник, а той се разсмя:

— Просто се шегувах — каза той. — Просто се шегувах. Не я отваряйте само заради мен. Не пия.

— О, ще пийнете малко — каза Уилис и кимна на Джордж да отвори бутилката. — Това е любимото ми вино. Леко и прекрасно мерло.

— Благодаря много, но ще откажа, Бърни.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако аз пия — отвърна Уилис и отпи от чашата си. — Вината са моята страст. Когато започвах кариерата си и нямах много пари, ходех в един магазин за вина на „Медисън“. Беше изключително скъп, но само най-подбрани вина. Единствено за Коледа и за рождения си ден можех да си позволя да си купя някоя бутилка оттам. А сега вече си имам собствена изба за вина. Странно как се променят нещата.

Сервираха им кремсупа от аспержи. Беше отлична. Уилис стана сериозен и попита Ник защо не съобщи на полицията информацията за убийството на Фран, с която разполага.

— Опитах, но полицаят си остава полицай. Липсва му въображение. Смятам обаче, че ти ще ме разбереш. Що се отнася до ФБР, там не искат изобщо да се споменава името Хамък. Истинската причина обаче, заради която съм тук, е, че според мен животът ти е в опасност. Възможно е да си следващата жертва.

Вниманието на журналиста бе изцяло приковано към Ник. Уилис изглеждаше шокиран.

— Обясни ми всичко — подкани го той с тънък глас.

Ник започна подробно да разказва цялата история. Знаеше я почти наизуст. Обясни му всичко: за изчезването на децата на Хамък от домовете им, за смъртта на Ед Трейнър и Клейтън Босуърт, за опитите за убийство срещу самия него и накрая завърши със смъртта на Фран Маркъм. Уилис стоеше като вкаменен.

— Това е всичко, един разказ за последиците от експлозията в убежището на Хамък! — каза Ник. — Никога ли не си се питал какви могат да бъдат последствията върху психиката на децата от преживяването на такава травма. Случилото се в Меса Бланка беше ужасяващо. Мисля, че от това може да се получи добър сюжет за следващата ти книга. Тя ще е много по-интересна и популярна от предишната. Помисли си за това предложение. Историята е страхотна.

— Съгласен съм с всяка твоя дума — отвърна Уилис. Ник можеше да си представи какви картини изникват във въображението му точно в този момент. Повече слава и повече пари. И то само за него. И няма да има нужда да дели славата със съавтор.

— Надявам се все пак, че ме разбра. Аз ти давам история за книгата, но ще искам и нещо в замяна. Двамата със Санди ще ти кажем всичко, което знаем, но от теб искаме да впрегнеш всичките си умения и да проведеш няколко разследвания. Първо, трябва да намерим къде се крият децата. Трябва да ги спрем, преди да са предприели следващия удар. Нужна ни е помощта ти за това.

— Разбира се, давам ви честна дума.

Вече бяха приключили с обяда. Уилис помоли Джордж да донесе бутилка от специалното му вино.

— Не мога да работя обаче само върху това. Ще трябва да променя договорите си с издателството. Смятах да пиша друга книга, но сега ще се наложи да преговарям отново за правата върху тази. Имам поети ангажименти към „Венити феър“, но ще ги отложа за по-нататък. С една дума, съгласен съм.

Ник и Уилис се уговориха да се срещнат след няколко дни в Ню Йорк, където Уилис трябваше да получи някаква награда. На следващата сутрин щяха да работят заедно в апартамента на Уилис в Карлайл.

— Преди да си тръгна — каза Ник, — искам още веднъж да те предупредя, че се намираш в голяма опасност. Трябва много да внимаваш.

— Добре, добре, добре — отвърна той и отпи от виното си. — Разбира се, ще внимавам. Надявам се двамата с доктор Прайс да сте наясно, че за книгата ще получите от мен само една благодарност, никакви парични възнаграждения.

— Не ме интересуват парите — отвърна Ник и стана да си тръгва. — Но не забравяй какво ти казах. Внимавай. Отваряй си очите за всичко, което ти се стори необичайно.

Уилис му каза довиждане и на лицето му се изписа голямо задоволство. Защо не? Бърни Уилис виждаше пред себе си не смъртна опасност, а авторски хонорари, права за екранизации, договори с чуждестранни издателства. Уилис вече мислеше как да започне книгата си. Може би щеше да е добре така: „Ник Бароус дойде на обяд и ме предупреди, че срещу мен се готви покушение.“ Какво начало само!