Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (43)

8.

Ник Бароус седеше в едно сепаре в ресторанта „Шанхайският дракон“. Четеше вестник, но от време на време поглеждаше към вратата, за да види дали Нелсън Стаг не е дошъл. Нелсън винаги закъсняваше. В началото не искаше да си уреди среща с Ник, но после се сети за този скътан ресторант в Китайския квартал и неохотно се съгласи да се видят там. Ресторантът много приличаше на онези места в криминалните филми, където шпионите се срещат, за да разменят информация. Разликата се състоеше в това, че този беше добре осветен и вместо чаши с вино по масите имаше купички за соев сос.

След около двадесет минути закъснение Нелсън влезе в ресторанта. Беше нисък и пълен, с кръгло и добродушно лице. Ходеше винаги много късо подстриган. Огледа внимателно посетителите в ресторанта и тръгна към масата на Ник.

— Радвам се да те видя — каза Ник и се усмихна. — Знам, че има за какво да се притесняваш, но все пак не съм Олдрич Еймс^[1].

Нелсън не се засмя на закачката и отвърна:

— Вероятно щеше да е по-безопасно да се срещна с него. Нямаше да си толкова изненадан, ако Лашанс ти беше началник и постоянно ти висеше на главата. Преследва ме даже и в сънищата ми. Освен това заяви пред всички, че ако разбере, че някой е говорил с теб по какъвто и да е повод, ще го изпрати да работи в Ном^[2]. Разбираш ли, Ном? В сравнение с това преназначението в Тълса щяло да ни изглежда като сладка мечта. Кълна ти се, че докато говореше, гледаше право към мен. Не знам какво толкова го е притеснило. Между другото, Ник, изглеждаш чудесно.

Ник се изненада, изправи се леко и несъзнателно глътна корема си.

— Станал съм нов човек. Спортувам всеки ден, сутрин тичам и спрях да пия. Наливам се само със сок от моркови и след малко даже ще си поръчам. Сега ще ти обясня защо те извиках. Стигнах до задънена улица с разследването си за децата на Хамък. Нужна ми е повече информация. Прегледах милиони пъти файловете, които ми изпрати, но в тях има големи пропуски. Липсват страшно много данни. Сигурен съм в това, най-важната информация липсва.

— Ник, изпратих ти всичко, с което разполагаме в службата. Ако има още нещо, то Лашанс отдавна го е скрил някъде и следи зорко някой да не се добере до него.

— Вярвам ти. Той е способен на всичко — отвърна Ник и овладя гнева си. — Преди известно време си мислех, че с помощта на бившия приятел на Санди, Питър Хейс, ще задвижим нещата и ще се започне официално разследване. Той е конгресмен.

— А, знам го. Мистър „телевизионна звезда“. Всеки ден го гледам по Си-СПАН.

— Да, същият. Видяхме се с него и му разказахме всичко. Разбра, че може да извлече някаква политическа изгода, и обеща да задвижи нещата възможно най-бързо и да ни се обади. Но това беше преди повече от седмица, а той още не се е обадил.

Сервитьорът се приближи до тях и застана до масата им. Беше облечен в яркозелено сако на шарени петна. Десенът му приличаше на картина на Джаксън Полък.

— Предлагам да поръчваме — каза Нелсън. — Знам менюто наизуст и ако нямаш нищо против, аз ще поръчам и за двама ни.

Нелсън за момент забрави за Лашанс и за всичко останало и с глас, трепнещ от удоволствие и предчувствие за вкусната храна, каза на сервитьора:

— За начало ни донесете супа с пържени хлебчета. Ник, сигурен съм, че много ще ти хареса. Това е един страхотен шанхайски специалитет. За основно ястие искаме задушен фасул с пържено говеждо и костур с джинджифил. Съгласен ли си, Ник?

Бароус кимна.

— И да не забравите да ни донесете клечки за ядене — извика Нелсън след сервитьора.

— Исках да ти разкажа и друго — поде Ник. — Случи ми се нещо доста странно, след като се върнах от Тълса. На пръв поглед всичко ми изглеждаше много невинно. Откачалото въобще не можех да осъзная какво става.

Ник разказа на Нелсън всичко за децата от „Малката лига“ и за поничките.

— Можеш ли да повярваш? Децата на Хамък се опитаха да ме отровят.

— Не говориш сериозно, нали?

— Де да беше така. Поничките бяха пълни с атропин. За малко щяха да ме убият. Тези хлапаци си имат някакъв смахнат списък и всички от него трябва да умрат. Един Господ знае колко души има в списъка. Трябва да ги спрем, преди да са изпратили още някого на пътешествие в отвъдното.

Нелсън гледаше потресено и промълви:

— Това е ужасно.

— Най-после разбра какво се опитвам да ти кажа от толкова време — отвърна Ник и се усмихна замислено.

Сервитьорът се приближи. Носеше две бамбукови купички със супа. Двамата мъже прекъснаха разговора си. Нелсън гледаше нетърпеливо и лакомо, очите му светеха като на малко дете, видяло коледния си подарък.

— Сега ще ти покажа как трябва да се яде това — каза Нелсън. — Сложи парче от питката на лъжицата си. Потопи го в супата, изчакай да изстине малко и после вече може да ядеш. Ето така. Всичко е толкова вкусно, веднага ще забравиш за проблемите си.

Мъжете се умълчаха и започнаха да ядат. След като приключиха с храната, Ник се обади:

— Е, време е отново да се върнем в реалността. Има още нещо, което ме притеснява. Откъде намират пари тези хлапаци? С какво си купуват храна, а и експлозивите въобще не са евтини. Сигурно Хамък им е отворил сметка или нещо такова. Когато ги е пуснал от убежището им, е казал къде е направил влог. Ако разбера къде са парите, ще мога да проследя и децата.

— Звучи логично, но с нищо повече не мога да ти помогна. Спомняш си, че по време на операцията единствената ни цел беше да накараме Хамък да пусне колкото се може повече деца. Тогава не се интересувахме от финансовите въпроси на Хамък, нито пък къде влага парите си.

— Знаех си, че така ще ми отговориш.

— Попитай онези двамата, които написаха книга за Хамък?

— Двамата журналисти ли имаш предвид?

— Да. Те още тогава знаеха прекалено много неща и разполагаха с много подробна информация за всичко.

— Знам, че бяха доста навътре в нещата, но за това има разумно обяснение. Отнякъде изтичаше информация. Така и не разбрах кой от хората ми пееше. След като приключи операцията, не исках да имам нищо общо със случая. Не четях никакви вестници, а и нямах и желание да прочета книгата им. Тези журналисти просто търсеха сензации — отвърна Ник отвратено.

— Така е. Носи им се лоша слава.

Настъпи кратко мълчание. Ник първи проговори:

— Бренда Роулинс.

Нелсън го погледна недоумяващо.

— Спомняш ли си Бренда Роулинс. Тя беше онази заблудена овчица, която намери утеха в Хамък и му прехвърли страшно много пари. Ако не се лъжа, бяха двадесет милиона долара. Може би родителите й ще знаят какво е станало с парите.

— Възможно е. Мисля, че си заслужава да опиташ.

— Първо трябва да разбера къде живеят.

— Те имат голяма компания. Няма да е трудно да се свържеш с тях.

— Ще прегледам и книгата. Видях я някъде у Санди. Може и да има нещо споменато в нея.

Приключиха с десерта и Нелсън се изправи:

— Дръж ме в течение как вървят нещата. Ако искаш да говориш с мен, обаждай ми се вкъщи. Разбра ли ме, търси ме само у дома. Между другото храната беше страхотна, нали? Изчакай да минат пет минути след като изляза, и тогава си тръгни.

Нелсън се приготви да тръгва, наведе се и прошепна на Ник:

— Знаеш ли какво казват за добрите китайски ресторанти?

— Какво?

— Никога не поглеждай в кухнята — каза Нелсън и тръгна към вратата.