Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (42)

7.

Нощта беше безлунна, но това не ги разколеба да тръгнат на разходка към върха на стръмната клисура, намираща се на около две мили от мината. Вървяха с умерено темпо. Малките бяха най-отзад и всички носеха пръчки, на които да се подпират. Не използваха фенерчета и затова постоянно някой от тях се препъваше. По-малките падаха доста често, но никой не се оплака. Просто ставаха и продължаваха напред. Движеха се в колона по един. Джебедая беше начело, след него вървеше Мери, следвана от Матю. Никой не говореше, цареше пълна тишина. Целта на прехода беше да се придвижат възможно най-безшумно и незабелязано. Промъкването и издръжливостта бяха основни елементи от обучението и тренировките им. Упражняваха се всеки ден минимум по един час и дори и най-малките участваха в подготовката. Затова когато стигнаха до върха, никой не дишаше тежко.

Изведнъж Джебедая спря.

— Калеб! — извика той и гласът му отекна страховито в нощната празнота.

— Да — обади се Калеб от средата на колоната.

— Ела напред!

— Но защо, Джебедая?

— Казах ти да дойдеш, веднага.

— Нищо не съм направил — промълви уплашено момчето.

Матю отиде до него, хвана го грубо и го избута напред.

— Време е за изповед, Калеб — извика Джебедая, сграбчи го за ризата и го изгледа изпитателно.

— Но какво е станало? — попита Калеб разтреперано.

Джебедая извади от джоба си смачкан лист и го тикна в лицето му.

— Защо си написал това?

Мери светна с фенерче право в лицето на момчето. Той премигна с очи, заслепен от светлината, и заби поглед в земята.

— Това е писмо до майка ти, нали? — попита тя. — Сигурно ти липсва? Любовта на Джошуа вече не ти е достатъчна?

— Кога смяташе да пуснеш писмото? — поде на свой ред Матю. — Следващия път, като отидем в града да пазаруваме ли?

— Аз нямах намерение да изпращам писмото. Написах го просто защото… защото бях много самотен.

— Ако истински вярваш в Джошуа, никога не можеш да се почувстваш самотен — каза Мери. Държеше фенерчето право към лицето му и го заслепяваше.

— Щеше да пуснеш писмото, нали, Калеб?

— Не, Джебедая, нямаше да го направя. Казвам ти истината.

— Ако беше успял да го изпратиш, щеше да издадеш местонахождението ни и да провалиш цялата ни мисия.

— Нали знаеш какво е наказанието за тези, които предават семейството ни, а, Калеб?

— Не е честно! — извика момчето. Беше се разплакало. — Нищо лошо не съм направил.

Джебедая плесна с ръце и останалите от групата направиха полукръг около Калеб.

— Тичай, Калеб! — извика Джебедая.

— Да, Калеб, тичай! — заповяда Мери.

— Длъжен си да бягаш! — додаде Матю.

По-малките започнаха да удрят Калеб по краката с пръчките си. Всички заедно крещяха:

— Тичай, тичай, тичай!

Калеб се обърна и започна да бяга. Останалите го последваха и продължаваха да викат: „Тичай, Калеб, тичай, тичай!“

Той падна на земята, но преди да успее да се изправи, вече го бяха настигнали. Налагаха го ожесточено с пръчките си и не преставаха да повтарят: „Тичай, тичай, тичай!“ Удряха го по краката и по цялото тяло. Звукът от ударите отекваше в долината и приличаше на зловещ поздрав от ада. Калеб се опита да се защити и да каже нещо, но Мери го зашлеви през устата. Момчето се надигна и хукна. Знаеше, че трябва да им избяга, и затова тичаше с всички сили. Постоянно се препъваше и падаше. Всеки път, когато го настигнеха, децата го биеха ожесточено и безмилостно, с някакво яростно задоволство. Калеб отново и отново се изправяше и тръгваше несигурно, но преследвачите му го следваха неотлъчно.

— Защо не тичаш, Калеб — крещяха те. — Трябва да тичаш!

Най-накрая той се строполи точно до ръба на стръмната клисура. Този път нямаше да може да им се измъкне.

— Моля ви — прошепна момчето. Устата му беше пълна с кръв. Всички се бяха вторачили в него. — Не ме… удряйте… повече. Аз наистина обичам Джошуа.

— Лъжеш! — изкрещя Джебедая.

— Ти обичаш само дявола! — допълни ядно Матю. — Той е твоят истински баща, а не Джошуа.

— Калеб обича дявола! — подеха в един глас по-малките деца.

— Нека да му помогнем да намери баща си — каза Мери и като го мушна с тоягата си в корема, започна да го избутва все по-близо към ръба. Останалите се присъединиха към нея. Калеб изгуби земята под краката си. Едвам успя да извика и падна в клисурата. Те останаха там за известно време. После Джебедая се обърна и тръгна към мината. Никой не проговори, но всички знаеха, че Джошуа е бил с тях и ги е подкрепял. Бяха направили точно това, което трябваше.