Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (4)

4.

Самолетът „Гълфстрийм II“ летеше плавно над Пейдж, Аризона. Намираше се на девет хиляди метра надморска височина. Река Колорадо изглеждаше като виеща се зелена корда и пресичаше червената повърхност на обширното плато. След няколко минути щяха да започнат да се спускат и Ед Трейнър — директорът на ФБР — почти беше привършил с изучаването на документацията по случая „Хамък“. Бюрото, както и повечето федерални служби, разполагаше със служебни самолети. За дълги разстояния Ед Трейнър предпочиташе този заради размера му и поради факта че в него си беше оборудвал малък кабинет. Пред него имаше преграда и това му осигуряваше спокойствие. Пътуваше със секретарката си, двама служители от отдел „Връзки с обществеността“, Лори Абът — служителка от оперативния отдел и приятелка на Ник Бароус, и Фил Лашанс — заместник-директор по разследванията. Първоначално не възнамеряваше да взема Лашанс със себе си, но Клейтън Босуърт — министърът на правосъдието — му се беше обадил в последния момент и помоли да го включат. Лашанс осведомяваше министъра за развоя на събитията по случая, затова Трейнър не беше изненадан. Той знаеше, че Лашанс е близък с Босуърт и поддържа подобни отношения с още няколко важни сенатори и конгресмени. Канеше се да затвори документите, но в задната част на самолета дойде Лори Абът.

— Ед, можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Разбира се. Сядай.

Лори Абът беше ниска, слаба жена с чип нос и красиви зелени очи. Изглеждаше сякаш тренира всеки ден, движеше се с лекотата на атлет.

— Не знам някой казвал ли ти е, но двамата с Ник Бароус се познаваме от доста дълго време.

— Не знаех.

— Още от първата година в правния факултет бяхме най-добри приятели.

Ед се усмихна:

— Нещо конкретно ли имаш предвид, Лори?

— Да. Не е лесно да се свържеш с Ник тези дни, но когато успях най-накрая миналата седмица, той звучеше… Ами, как да ти кажа, доста притеснен. Преди разговаряхме поне веднъж седмично. Знам, че има много работа, но не ми звучеше като човека, когото познавах.

— Ти си добър приятел. Успокой се. Запознат съм със ситуацията и с работата на Ник. Може да не го познавам от толкова време, но е и мой приятел. И аз като теб се притеснявам. Повярвай ми, всичко ще бъде наред.

— Ед, важно е — каза Фил Лашанс и си подаде главата от вратата на кабинета. — Президентът е на жълтия телефон. Иска да говори с теб — добави важно.

Лори Абът стана и тръгна да излиза, но Лашанс й пречеше да мине. Изглежда, се канеше да остане и да чуе разговора, но на Ед това не му хареса.

— Благодаря ти, Фил, ще се видим после.

— Разбира се — отвърна той неохотно.

Директорът вдигна слушалката и каза:

— Здравейте, Ед Трейнър е на телефона.

— Момент, господин директор — отвърна един от операторите на Белия дом. След секунда гласът, който дори и ученик би разпознал, се разнесе по линията.

— Здравей, Ед. Как си днес?

— Чудесно, господин президент. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да споделя нещо с теб — съобщи Бенджамин Уесли Харпсуел, президентът на Съединените щати. — Стоим си тук с вицепрезидента и Мъри Солтсман — шефа на предизборната ми кампания. Гледаме резултатите от проучването на общественото мнение за работата по случая „Хамък“. Как мислиш, че изглеждат те, Ед?

— Нямам представа.

— Ами, Ед, много добре. Даже отлично. Само една хубава девственица с богат баща би изглеждала по-добре.

Ед Трейнър чу далечния смях на другите двама.

— Страната знае, че се справяме с Хамък по най-правилния начин, твърдо и отговорно, без безразсъдни или необмислени действия. Точно това желае американският народ и ще го получи. Трябва да владеем положението така и занапред. Разбираш ме, нали?

— Да, сър, но моят човек, Ник Бароус, смята, че Хамък става все по-раздразнителен и е необходимо да се оттеглим за…

— Сигурен съм, че Бароус е добър човек, Ед, но общественото мнение е по-важно. От това зависят изборите. Само му кажи да продължава операцията по същия начин. Нашите съграждани вярват, че това е най-правилният начин. Няма да се оттегляме, но няма и да предприемаме по-драстични мерки. И ти мислиш като мен, нали, Ед?

— Да, господин президент, разбрах.

— И още нещо, Ед. Следващия месец в Белия дом ще даваме малка вечеря за министър-председателя на Англия и съпругата му. Надявам се да дойдете с Марджи.

— За нас ще е чест, сър.

— Чудесно. Сега те чака тежък ден, господин директор. Дръж нещата под контрол.