Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (37)

2.

Ник слезе по стълбите. В ръката си носеше куфар.

— Защо си тръгваш толкова бързо? — поинтересува се Санди.

Беше сутринта след злополучния разговор с Лашанс. Още щом се събуди, всеки детайл от грозната сцена изникна в съзнанието му и въобще не беше лесно да се освободи от това.

— Ако щеш, вярвай, но все още имам работа — отвърна й рязко. — Трябва да се връщам.

— Хайде, Ник, днес е петък. Никой няма да те потърси до понеделник. Остани. Нали това трябваше да е един хубав уикенд.

— Таксито ми ще пристигне всеки момент.

— Не, няма. Чух, че се обади, и отмених поръчката.

— Ей, аз въобще ли нямам думата? — На лицето му се появи лека усмивка.

— Не, аз съм шефът.

— Добре, началство. Каква е програмата за днес?

— Чудесна разходка с кола, но не към летището.

— Тогава би трябвало да отменя полета си, но — погледна я в очите — предполагам, че си се погрижила и за това. Нали?

— Много си проницателен. — Тя се поколеба за миг. — Не ми се иска да го казвам, но ми хрумна, че причината за желанието да си тръгнеш, е, че в уединения бар на летището ще имаш възможността необезпокоявано да гаврътнеш няколко чисти уискита.

Ник се намръщи:

— Това беше удар под кръста. Знаеш, че приключих с това.

— Съжалявам, но не съзнаваш ли, че понякога нараняваме най-силно хората, на които държим? Съгласен ли си все пак да направим следната уговорка? Отложи заминаването за утре.

— Добре. Съгласен съм.

— Хайде тогава да излизаме. Знам едно място в Анаполис, където готвят страхотно кейк от раци.

Ястието от раци беше дори по-вкусно от това, което Санди беше разказала.

— Някога опитвал ли си да приготвиш това? — попита тя, щом поръчката пристигна. — Все едно да правиш снежни топки от сух сняг. Тъкмо ги докараш на форма, и се разпадат.

Седяха на една от десетината маси, поставени по дължината на някогашен док, който започваше от стария мотел зад тях и свършваше над водата. Намираха се на края на залива Чесапийк и лекият бриз откъм морето ги охлаждаше, но слънцето вече се беше преместило и сянката на чадъра падаше повече на пода, отколкото на масата. Санди съжаляваше, че не си е взела сламената шапка. Преди да им поднесат десерта, тя каза на Ник, че ще отиде до колата да я вземе, но той изяви желание да го направи вместо нея.

— А после ще ми разкажеш повече за конгресмена от Делауеър, става ли? — От пристигането на Ник във Вашингтон предпазливо бяха заобикаляли темата за предишните си интимни връзки.

Санди се усмихна неопределено:

— Може би.

Ник се върна с шапката и се поинтересува дали тя би имала нещо против да говорят за бившето й гадже.

— Не особено. Не се притеснявам и наполовина колкото ти предишната вечер, когато говореше за Линда.

— Тя е кучка. Беше, е и винаги ще бъде.

— Едно е сигурно поне, че Питър Хейс не е такъв — започна Санди. — Той е симпатичен, забавен, фантастично начетен, чудесна компания и наистина способен конгресмен. Със сигурност някой ден ще стане сенатор, а оттам ще стигне и по-нагоре. Само гледай.

— Ако го мислиш наистина, защо тогава той не е на моето място в момента?

Тя го погледна твърдо:

— Това е само половината от него, частта за пред хората. Иначе е сбърканяк. Не, това е твърде силна дума. Той е непостоянен, абсолютно самовлюбен и не държи на думата си: като се започне от отговора на обикновено обаждане, та чак до това да не дойде на театрална постановка, за която ми е трябвал цял месец да намеря билети например. Е, имало е случаи, в които съм можела да разчитам на него, но повечето пъти — не. И това не беше заради напрегнатата му програма в Конгреса. Той просто си е такъв. Докарваше ме до лудост, защото го… обичах. — Последните думи бяха едва прошепнати.

— Какво сме седнали да си говорим за тези смотаняци? — направи опит да разведри атмосферата Ник след малко. — Сладкишите ни се разтопиха, а и напитките ни свършиха.

— Хайде да поискаме сметката и да тръгваме тогава — предложи тя.

— Няма сметка.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е оправено. Твоите шефски навици са заразни — усмихна се той. — Разликата е, че ти отменяш разни неща, а аз правя обратното. Това място е прекалено хубаво и ще бъде жалко да си тръгнем веднага, затова одеве, когато отидох за шапката ти, спрях на рецепцията и направих резервация за тази нощ.

— Много си смел.

— Резервирах две единични стаи с цял коридор между тях.

— Колко предвидливо, но нямам…

— Паста за зъби? За какво мислиш, че са денонощните магазини?

Същата нощ след вечеря двамата седяха на терасата и гледаха светлините на малките градчета от другата страна на залива, които премигваха като светулки. Нямаше повече разговори за бившата жена на Ник, конгресмена или Хамък и неговите деца. Следобедът първо минаха с колата покрай военноморската академия, а след това в продължение на няколко часа се разхождаха по брега, който продължаваше на юг от мотела, и сега, въпреки че беше още рано, се чувстваха щастливи и изморени. И двамата знаеха, че вече е време да поспят.

Ник я изпрати до стаята й. За момент стояха безмълвни до вратата, след това той придърпа Санди към себе си и я прегърна. Без да я пуска, погледна в очите й.

— Може ли да вляза? — попита меко.

Тя се поколеба и поклати глава:

— Бих искала… но…

— Права си. Разбирам.

Целунаха се отново, тя влезе в стаята и тихо затвори вратата след себе си.

На следващия ден Санди го закара на летище „Дълес“. На главния терминал Ник взе нещата си от багажника, отиде до нейната врата и се наведе.

— Чакай да паркирам някъде и ще те изпратя до изхода — предложи тя.

— Не, така ще е по-лесно. Не мисля, че ще мога да понеса сбогуване на изхода.

— Ник… а оттук нататък?

— Най-важното нещо е да те видя пак. Възможно най-скоро. — Наведе се и я целуна. — Искам обаче да знаеш и нещо друго, важно е. Няма да се откажа. Трябва да разберем какво е станало с децата. Няма да има вече лъжливи обещания като на летището в Тълса. Можеш да разчиташ на мен. Знам, че си права. Става нещо страшно. В управлението на ФБР има мощна компютърна система за издирване, до която имам достъп дори от Оклахома. Смятам да я използвам, а и да направя всичко, което е по силите ми. А Лашанс да върви по дяволите.

Стигна до вратите на терминала и се обърна да я погледне отново. Таксиметровият шофьор зад нея не отпускаше клаксона, но не тя не му обърна внимание. Очите й бяха приковани в Ник.