Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (29)

8.

На летището в Албакърк Ник нае кола. Имаше много време за губене и вместо да тръгне по междущатската магистрала за Санта Фе, избра „Тюркоазеното шосе“ — път с две платна, който минаваше през пресечена пустинна местност, осеяна с пресъхнали дерета, и покрай няколко малки градчета, имащи вид на отдавна подминати от магистралата. До срещата му с детектив Ламар Т. Хътчинс имаше все още цял час, затова паркира колата на една пресечка от полицейския участък, отиде пеша до един бар по-надолу по улицата и си поръча порция чили. Заедно с яденето прелисти отново папката с материалите за децата и особено частта за Джебедая. Предишния ден я беше преглеждал няколко пъти, но имаше чувството, че нещо му убягва. Санди беше подлагала децата на множество психологически тестове, включително няколко, за които даже не бе чувал. Никъде обаче нямаше и намек за склонности към депресия или самоубийство у Джебедая. Разбира се, оттогава бяха изминали четири години и момчето със сигурност беше претърпяло много промени. Ник не изключваше нищо — от вземането на наркотици до бънджискоковете.

Погледна часовника зад бара и разбра, че почти е закъснял. Преди да затвори папката, погледна още веднъж снимката на Джебедая. Сините тъжни очи на момчето напомняха за празния, втренчен поглед, характерен за ветераните от войните.

— Странно е, господин Бароус, че идвате при мен цял месец след смъртта на момчето. — Детектив Хътчинс носеше ботуши от змийска кожа, които блестяха като боята на чисто нова кола. Отпусна се на стола си и протегна крака. Ботушите почти опряха в стола на Ник.

— Бях извън страната, в Белгия. Научих, щом се върнах, обаче подробностите бяха, как да кажа… оскъдни.

— Вие сте чичо на Джери, така ли?

— На Джебедая. Точно така — излъга Ник.

— В Чимайо казваше, че името му е Джери. Двамата с местния шериф разследвахме случая.

— И какво открихте?

— Пожар, причинен от електрически уред. Явно момчето се е спънало в кабела и си е ударило главата. Бутнало е една газова лампа. Къщата беше стара, дървена. Суха като фас, забравен в джоба на старо сако. При пристигането на пожарната команда цялата къща вече била обхваната от пламъците.

— Нещо подозрително?

На върха на ботуша си Хътчинс забеляза някакво петно и внимателно го забърса с носна кърпа.

— Казах ви, че е било нещастен случай, господин Бароус. Тъжно е, когато умре някой толкова млад, но е било просто нещастен случай.

— Къде е погребан племенникът ми?

— Изглежда, не поддържате тесни връзки с роднините си. Тялото беше потърсено два дни по-късно — погледна към отворената папка на бюрото — от Мариан Рансъм, братовчедка. Предполагам, че я познавате.

Ник кимна и изчака детектива да продължи.

— Тя кремира тялото или по-скоро останките на следващия ден в „Мейтландс“, погребално бюро в Чимайо.

Хътчинс се наведе над бюрото си и написа нещо на един лист, сгъна го и го плъзна към Ник.

— Тъй като сте били толкова дълго в Белгия — каза Хътчинс с усмивката на човек, който знае всички карти на противника си, — ви написах адреса и телефонния номер на племенницата ви. Под тях има инструкции как да стигнете до мястото, където живееше племенникът ви. Желая ви приятен ден.

След това насочи вниманието си към ботушите. Ник излезе.