Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (25)

4.

Първите слънчеви лъчи, които се отразиха в сребърните води на залива, събудиха Ед Трейнър. Веднъж беше прочел, че Хемингуей казвал, че е роден с тънки клепачи и затова се будел рано. „Е — помисли си Ед, — може би аз също съм с такива.“ Във всеки случай сутрините бяха най-хубавото време от деня и ставането рано никога не му беше проблем. Тихо се измъкна от леглото, за да не събуди Марджи, и отиде в кабинета си да се облече. Винаги си приготвяше дрехите за другия ден, преди да си легне, разликата беше в това, че вече се бе пенсионирал от ФБР и вместо костюм си беше приготвил шорти, тениска и чифт маратонки. Яхтклубът, където държеше лодката си, беше само на километър и половина и тази сутрин, както повечето други, отиде дотам с велосипед.

В клуба имаше само един работник. Ед вдигна тънката лодка от Стойката и я пусна във водата. Отне му известно време да влезе в ритъм. Едва на около триста метра от брега усети, че краката и ръцете му се движат ритмично. Носът на лодката цепеше водата като перка на акула. Беше започнал да се занимава с гребане в „Уилямс“ и от завършването на това училище никога не бе преставал. През цялото следване в Юридическия факултет, а и след това във ФБР Ед гребеше всяка сутрин, с изключение на дните с лошо време и случаите, в които се налагаше да пътува. Вярваше, че това е идеалното упражнение и за сърцето, и за тонуса, и за гъвкавостта на тялото. Освен това беше и идеалната възможност за размисъл. За разлика от бягането с всичките други бегачи, коли, кучета и всякакъв друг шум, гребането, особено по това време на деня, даваше възможност за пълно усамотение.

През първата година от пенсионирането му, след като се преместиха с Марджи на остров Санибъл, гребането не му доставяше удоволствие. Само му даваше възможност да премисля отново и отново събитията, които бяха довели до напускането му. Наричаха го „пенсиониране“, но по-близо до истината щеше да бъде, ако добавяха и думата „принудително“. Нямаше начин. Медиите търсеха някой да плати за провала „Хамък“, който съвсем разбираемо бе настървил Конгреса, и директорът на ФБР беше най-добрата изкупителна жертва. Обаче това не бе най-лошото. Така или иначе той щеше да се пенсионира след една-две години. Най-тежкият удар бе понесъл Ник Бароус. От перспективата да стане директор на ФБР след няколко години със скоростта на поразен от ракета самолет кариерата му се беше сринала до някаква службица, забутана в най-дълбоката провинция, в Тълса. Ед се беше опитал да го премести в някоя друга държавна агенция, АТО^[1] например, но без успех. Цялата вяра в справедливостта, която имаше, се бе изпарила. Въпреки че се беше опитал да използва някои свои връзки, всичко се оказа напразно. За правителството името на Ник беше като това на Хауърд Стърн за Комисията по далекосъобщенията и комуникациите. Тогава приятелството им беше свършило. Ед му се обади само веднъж и това бе всичко. Беше се опитвал да го накара да му дойде на гости, веднъж дори му изпрати и билет за туристическа обиколка, но Ник неизменно отговаряше, че е прекалено зает. Няма що, зает да се налива с алкохол. Можеше да го усети по гласа му. Ако само го бях послушал, си каза Ед за стотен път. Но това беше вече минало, а бъдещето на Ник бе неприветливото настояще и той, Ед Трейнър, беше отчасти, в по-голямата част, виновен за това.

На всичко отгоре директорското място беше заето от Лашанс! Всичкото това целуване задниците на сенатори и конгресмени бе дало резултат. И накрая Лашанс беше забутал Ник колкото е възможно по-надолу въпреки молбите на Ед. Чак пък такова понижение!

„Хайде — каза си, — това си го обмислял прекалено много пъти, хвани се за нещо друго.“

Ед засили темпото. Надяваше се гребането да отпъди нерадостните мисли. Продължи така още няколко минути. Тогава чу нещо и рязко вдигна глава. Беше една от тези ужасни състезателни моторници. Дълги и мощни, с двигатели, издаващи звук по-подходящ за палубата на самолетоносач. Досега не беше виждал такава толкова рано.

Намираше се на около половин миля и се насочваше право към него. Той пусна веслата и започна да маха. Вълните, предизвикани от дирята й, можеха да обърнат лодката му. Размахваше ръце, но моторницата не променяше курса си, пореше мощно водата и разпръскваше вода високо зад себе си. Ед извади едното весло от ключа му и започна да го размахва като махалото на гигантски метроном.

Моторницата зави на няколко градуса. „Чудесно — помисли си с облекчение, — видяха ме.“ Сега вече виждаше и хората на борда — млад мъж държеше руля, до него — още един и две деца. Намираха се на по-малко от двеста метра. Изведнъж отново завиха право към малката му гребна лодка. Започнаха да му махат и да се смеят. Ед взе да крещи, но единственото, което се чуваше, беше адският рев на моторницата. В следващия миг тя премина през него. Това беше всичко. Внезапно за Ед Трейнър дневната светлина се смени с пълен мрак.