Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (16)

16.

Бяха останали само три деца. През последните двадесет и четири часа Санди Прайс беше изпратила девет от децата на Хамък, видяла бе как се връщат към предишния си живот или към нещо, което смътно щеше да напомня за него. Видя как ги отвеждаха техните чичовци, които за в бъдеще щяха да заместват бащите им, бабите и дядовците — на мястото на родителите, а някои имаха дори живи родители, които не бяха последователи на Хамък. Единствено Сара нямаше живи роднини, а родителите й бяха загинали при експлозията. Санди не беше споделила с никого, но бе решила да осинови и отгледа Сара. Смяташе, че невръстното дете ще може да забрави повечето от преживения ужас, а защо не и целия.

През дългите и тежки седмици преди експлозията Ник Бароус и Санди не успяха да открият нищо за миналото на децата и за техните семейства, но след нея нещата си дойдоха на мястото. ФБР оповести публично, че се грижи за дванадесет оцелели деца, и в резултат на това командният център беше залят с информация и различни питания от гражданите.

През цялото време обаче пресата начело с двамата репортери Фран Маркъм и Бърни Уилис най-много дразнеше служителите от ФБР. През последните месеци не се беше случило никакво събитие с такава обществена важност. Гладни за сензации и зрелища, медиите яростно раздухваха и бълваха новини относно случая, и то съвсем без задръжки. Бяха съставени многобройни психологически портрети на Джошуа Хамък, изписаха се томове за освободените от него деца. Всеки път, когато се появеше нова информация, колкото и незначителна да беше, медиите я превръщаха в тема за безконечни разисквания и статии. Най-лошото от всичко обаче бе непрекъснатото нелепо сравняване на събитията, разиграли се в Меса Бланка, с трагедията в Уейко. Действията на ФБР бяха описвани като неуместни, глупави и безчувствени.

Ник беше силно разстроен и много отчаян. В тези най-тежки дни прекарваше по-голямата част от времето си със Санди Прайс. Винаги когато се връщаше от разкопките на останките от експлозията, се отбиваше в училището. Двамата заедно наблюдаваха заминаването на децата. Роднините на някои ги взимаха с желание и готовност, но други не бяха чак толкова въодушевени. Що се отнася до децата, те не бяха по-развълнувани от обикновено: на раздяла стискаха ръцете на Санди, нейния асистент и агентите от ФБР, благодаряха им студено за положените грижи и послушно се качваха в колите, за да се върнат в истинския свят.

Мери и Хана се бяха оказали сестри, разликата между тях бе четири години. Те двете и Джебедая си тръгнаха предпоследни. Въпреки че Мери и Джебедая бяха привързани и загрижени един за друг, не показаха абсолютно никакви емоции на раздяла. Само се прегърнаха и всеки тръгна по своя път. Момчето се качи в един лъскав „Линкълн“, шофиран от леля му — жена на средна възраст. Мери и по-малката й сестричка се настаниха в очукан пикап, който със сигурност беше имал и по-хубави дни. Един мъж с кисело и ядно изражение на лицето тресна вратата от страната на момичетата. През цялото време не обели нито думичка. Това беше баща им.

За да избегнат репортерите, навъртащи се постоянно около училището, Ник и Санди се разхождаха в задния двор.

— Имаш ли още много работа по случая? — попита Санди.

— Не, инженерите и съдебните медици почти приключиха с разкопаването и огледа. Всичко, което беше останало от телата, е откарано в училището на Пума Вали. Там импровизираха нещо като морга. Специалистите смятат, че няма да успеят да идентифицират по-голяма част от телата. В най-добрия случай ще разкрият самоличността около десет процента от жертвите.

— Това е ужасно.

— Експлозията е била чудовищна и много силна. Напомня ми за самолетната катастрофа на Западния бряг преди няколко години, когато един самолет падна и се разби в земята под ъгъл деветдесет градуса. Голямата опустошителна сила на взрива се дължи на плътните и дебели стени на бункера. Именно поради тази причина неколкократно се е увеличила мощта на експлозията. Гледката е отвратителна, направо неописуема. Всички тела са разкъсани, навсякъде се вижда плът, кости и късове месо, дори зъбите на хората са откъснати от челюстите. По случая работят най-добрите ни специалисти, но даже и те не могат да направят много. Хамък нямаше по тялото никакви татуировки и белези и опитите ни да го идентифицираме се оказаха безрезултатни. Предполагаме обаче, че именно той е стоял върху бомбата. Странно е, но единственото, което със сигурност успяхме да разпознаем, беше железният кръст, който Хамък постоянно носеше. Изглеждаше сякаш току-що е минал през преса за желязо, но все пак лесно го идентифицирахме.

— Какво ще правиш, когато всичко приключи?

— И двамата знаем отговора на този въпрос. Ще има служебно разследване, дебати и заседания. Всички ще търсят виновник за случилото се. И ще намерят подходяща жертва. Винаги намират върху кого да стоварят отговорността. Мисля, че вече имам странно предчувствие кой ще бъде това.

— Смяташ, че ще си ти? Та нали ги предупреди, че това може да се случи.

— Хората се вслушват само в това, което им отърва. Обичам ФБР и не мога да си представя да работя нещо друго. — Ник замълча за момент и добави: — Ще се справя някак си. Ще го преживея. Ами ти? Какво смяташ да правиш?

— Ще си взема отпуска една година. После смятам да преподавам. Учебните заведения в района ми харесват. От колежа „Уилям и Мери“ ми направиха официално предложение да преподавам на завършващите ученици. Освен това поддържам тесни взаимоотношения с университета в Мериланд.

— Наистина ли ще ти хареса да си преподавател?

— Мисля, че да, но преди това трябва да си почина малко и да подредя живота си. — Санди се усмихна и продължи: — Има и още нещо, което искам да обмисля.

— И какво е то?

— Смятам да осиновя Сара.

— Най-малкото от децата. Онова с русата косичка ли?

— Да.

— Да ти призная, малко съм изненадан.

— Защо?

— Ами това е много важно решение.

— Чувствам се готова. Всъщност от доста време си мисля да си осиновя дете. Сара си няма семейство, родителите й загинаха при експлозията, а и няма никакви други живи роднини.

— А твоят приятел — конгресменът от Дакота — какво мисли по въпроса?

Санди се усмихна и изгледа Ник за момент:

— Не е от Дакота, а от Делауеър. Мисля, вече ти споменах, че именно той ме препоръча, за да ме вземат да работя по случая.

— Е, радвам се, че го е направил. Бяхме страхотен екип.

— Все още не съм му казала за Сара, но предполагам, че ще ме подкрепи.

— Добре ще е за детето, особено след цялата тази трагедия.

— Освен това съм решила да не губя следите и на другите деца. Смятам да ги посещавам, да се интересувам от живота им, да наблюдавам как се справят след случилото се. Това много ще ми помогне да разбера и отгледам добре Сара.

— Наистина бях искрен, когато ти казах, че си страхотна.

— За първи път работя върху такъв случай. Не съм съвсем убедена, че искам отново да преживея нещо подобно, но със сигурност научих много неща, които не могат да се прочетат в учебниците. По принцип Питър е много зает в работата си, но някой път може да излезем всички заедно на вечеря, нали?

— Страхотна идея — отвърна Ник, като се смееше. — Може би жена ми ще ни впише в графика си за следващата година. — Погледна часовника си и каза: — Вече трябва да се връщам в убежището. Не мисля, че ще открием нещо ново, но трябва да прегледаме още много неща. Разследването почти приключи. Ако не се видим утре — благодаря ти много за всичко и довиждане.

— Чао. Ще се видим пак — отвърна Санди.

— Да.

Те се погледнаха и се прегърнаха някак сковано, но все пак топло и силно. Ник тръгна към джипа си. Запали мотора и се обърна да погледне отново Санди. Тя се отдалечаваше вече, но усети погледа му, обърна се и му помаха. Тогава Ник потегли.