Хауърд Камински, Сюзън Камински
Дванадесетте (13)

13.

Половин час след като децата си легнаха, Санди отиде в спалнята на малките, за да провери дали са заспали. Мери, Джебедая и Матю имаха отделни стаи. Беше тихо. Тя се подпря на вратата, взираше се в стаята, заслушана в шума на западния вятър.

Санди се приближи към първото легло. Искаше да провери дали детето е заспало. Държеше фенерчето си надолу, за да не свети силно. Леглото беше празно. Виждаха се разхвърляни завивки и пижами. Макар да беше сигурна, че в леглото няма никой, тя отчаяно прокара ръка през него, после бързо отиде и до другото легло. Резултатът беше същият.

Доктор Прайс вдигна фенерчето си и огледа цялата стая. Освен нея нямаше никой друг вътре. Преодоля притеснението си и тръгна към задната врата в ъгъла на стаята, която водеше към двора. На стълбите към задния двор видя малките деца. Те се бяха скупчили едно до друго, здраво стискаха ръцете си и гледаха нещо. Когато чуха звука от вратата, едновременно извърнаха глави към Санди. Вятърът духаше право в тях, но те дори не трепереха.

— Какво става? Защо всички сте тук? — попита доктор Прайс. Те я гледаха, без да премигват, но никой не отговори. — Кажете какво става? — повтори тя по-настоятелно. Никой не помръдна и не последва отговор.

Санди чакаше обяснение, но знаеше, че никой няма да й отговори. Дори и Сара, която сутринта беше обляна в сълзи, нямаше да пророни и думичка. После тя долови някакъв тих, ритмичен и постоянен звук, сякаш нещо се удря в стената.

— Какво е това? — попита озадачено. Огледа децата и долови нещо необичайно. За улука на сградата беше завързана каишка за куче. Тръгна несигурно натам и се наведе.

Разбра какво бяха гледали децата преди малко. На каишката висеше Кракърс — малкото пале, което един местен полицай беше подарил на децата. Вратът му беше килнат неестествено настрани и вятърът блъскаше малкото му телце в стената. Гласът на Мери я изтръгна от мислите й.

— Нещо не е наред ли, доктор Прайс? — попита усмихнато тя.

— Връщайте се обратно в леглата — каза Санди. Децата погледнаха към Мери и без да обелят нито дума, се затичаха към спалнята. Нито едно от тях не плачеше.

— Какво се случи?

— Нямам никаква представа — отвърна Мери учудено. — Предполагам, е станало случайно — гласът й беше безизразен.

Санди вдигна безжизненото тяло на палето и тръгна към стаята си. Знаеше, че смъртта на кучето е предупреждение от по-големите деца, с което тя все още не беше готова да се справи.