Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (96) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Още двама затворници имат криза

Изглеждаше, че проблемите, предизвикани от 5407 и 416, бяха началото на ефект на доминото в конфронтациите. Майката на затворник 1037 беше права. Синът й Рич не й изглеждаше добре; сега той и на мен не ми изглеждаше добре. Ставаше все по-депресиран, след като родителите му си бяха тръгнали след часа за посещение; вероятно му се искаше те да бяха настоявали да го приберат у дома с тях. Вместо да приеме оценката на майка си за своето състояние, Рич вероятно започна да вярва, че мъжествеността му е поставена на карта. Искаше да докаже, че може да го понесе „като мъж“. Не можеше. Точно като своите съкилийници 8612 и 819 от първоначално бунтарската килия 2, 1037 демонстрираше симптоми на краен стрес до такава степен, че трябваше да помоля да го заведат в тиха стая извън затворническия двор и да му кажа, че ще е най-добре, ако той бъде пуснат предсрочно на този етап. Той беше доволен и изненадан от добрата новина. Докато му помагах да се преоблече в цивилните си дрехи, той продължаваше да трепери. Казах му, че ще получи пълното заплащане за целия експеримент и че скоро ще се свържем с него и с всички други, за да прегледаме резултатите от изследването, да попълнят последните въпросници и да им изплатим заплащането.

Затворник 1037 по-късно каза, че най-лошата част от експеримента е било „времето, когато надзирателите ме накараха да си създам впечатлението, че изразяват истинските си вътрешни чувства, а не просто ролята на надзиратели, която играеха. Например имаше моменти по време на периодите на физически упражнения, когато ние, затворниците, бяхме тикани до точката на истинско страдание. Някои надзиратели като че ли се наслаждаваха на нашата агония“.^[1]

Когато родителите му дойдоха да го вземат по време на часовете за посещения, новината за предсрочното освобождаване на 1037 не беше приета добре от затворник 4325, който беше по-стресиран, отколкото някой от нас подозираше. „Големият Джим“ както нашият екип наричаше 4325, изглеждаше като самоуверен млад мъж, чиято оценка преди подбора сочеше, че е в нормалния диапазон по всички мерки. Въпреки това онзи следобед той внезапно рухна.

Когато дойде представянето пред Комисията по предсрочно освобождаване, незабавно се изпълних с надежда, че ще бъда освободен. Почувствах се обаче много потиснат, когато Рич [1037] беше освободен, а аз — не. Този акт ме разтърси и предизвика още по-силно отчаяние. В резултат на това рухнах. Научих, че емоциите ми са налице в много по-голяма степен, отколкото мислех, и осъзнах какъв страхотен живот всъщност имам. Ако затворът е нещо като това, което преживях тук, не знам как би могъл да помогне на когото и да било.^[2]

Казах му същите неща, които бях казал и на 1037, а именно че скоро ще го пуснем предсрочно за доброто му поведение и че е окей, ако той си тръгне по-рано. Благодарих му за участието, казах му, че съжалявам, че съм бил толкова суров с него и го поканих да се върне скоро, за да обсъдим това, което сме установили. Исках всички студенти да се върнат заедно, за да споделят реакциите си, след като донякъде са се дистанцирали от това необичайно преживяване. Той си събра нещата и тихо си тръгна, след като посочи, че не е нужно да се среща с психологически консултант в Студентския здравен център.

В дневника на главния надзирател е отбелязано: „4325 реагира зле и трябва да бъде освободен до 17:30 ч заради сериозни реакции като тези, демонстрирани от 819 [Стю] и 8612 [Дъг] преди него“. Дневникът освен това добавя любопитния факт, че никой от затворниците или от надзирателите не споменава за освобождаването на 4325. Заминал си е и е забравен. Да почива в мир. Очевидно към този момент от изтощителния тест за издръжливост всичко, което има значение, е кой присъства и може да бъде отчетен, а не кой е присъствал в миналото. Надалеч от погледа определено е равнозначно на отсъствие от съзнанието.