Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (91) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Когато пуснат предсрочно затворник стане председател на Комисията по предсрочното пускане на свобода

Преди да се върнем към онова, което се случва в Двора в наше отсъствие по време на тези две паузи с изслушването от Комисията по предсрочното освобождаване, е показателно да отбележим ефекта, който тази ролева игра има върху нашия закоравял председател на „Изслушването пред възрастен авторитет“. Един месец по-късно Карло Прескот предложи чувствителна лична декларация на влиянието, което това преживяване е имало върху него:

„Винаги когато идвах за експеримента, неизменно изпитвах чувство на депресия“ — точно толкова автентичен беше той. Експериментът престана да бъде експеримент, когато хората започнаха да реагират на различни типове неща, които се случваха в хода на експеримента. Например забелязах в затвора, че хората, които се смятаха за надзиратели, трябваше да се държат по определен начин. Те трябваше да създават определени впечатления, определени нагласи. Затворниците в други отношения имаха своите си нагласи, определени впечатления, които изиграваха — същото ставаше и тук.

Не мога дори да започна да вярвам, че експериментът позволи на мен — играейки член на комисията, председател на комисията — на Комисията на възрастния авторитет — да кажа на един от затворниците: „Как така — пред лицето на неговата арогантност и дръзко отношение — как така ориенталците рядко влизат в затвора, рядко се оказват в такъв тип ситуации? Ти какво направи?

Точно в този конкретен момент в изследването цялата му ориентация се промени. Той започна да ми реагира като на отделен човек, започна да ми говори за личните си чувства. Един човек толкова цялостно беше ангажиран, че се върна в стаята, сякаш смяташе, че второ влизане в стаята, за да говори с Комисията на възрастния авторитет, може да доведе до по-бързото му предсрочно освобождаване“.

Карло продължава с това себеразкриване: „Е, като бивш затворник трябва да призная, че всеки път, когато идвах тук, търканията, подозрението, антагонизмът, изразяван, когато мъжете си влизаха в ролите… ме караха да разпозная типа впечатление за упадък, което е резултат от лишаването от свобода. Точно това предизвикваше у мен дълбокото чувство на депресия, сякаш бях обратно в затворническа атмосфера. Цялото нещо беше автентично, изобщо не беше мнимо.

[Затворниците] реагираха като човешки същества на ситуацията, колкото и да беше импровизирана, която беше станала част от техните преживявания в този конкретен момент от времето. Представям си, че като така, тя отразяваше типа метаморфоза, която се осъществява в мисленето на затворника. В крайна сметка той напълно осъзнава нещата, които стават във външния свят — строежа на мостове, раждането на деца — те нямат нищо общо с него. За пръв път е напълно отчужден от останалата част от обществото — всъщност от човечеството.

Неговите «колеги» в тяхната паника и смрад, и горчивина стават негови другари и всички други неща с изключение на периоди от време на време, когато той може в резултат на посещение, в резултат на нещо, което се случва, например отиване на изслушване пред Комисията по предсрочно освобождаване, дори няма нужда да се идентифицираш с миналото си. Има го само това време, само този момент.

… не бях изненадан, нито пък е голямо удоволствие да открия, че убеждението ми се потвърждава, че «хората стават ролите, които изпълняват», че надзирателите стават символите на властта и не могат да се предизвикват и че няма правила и права, които те са длъжни да гарантират на затворниците. Това става с надзирателите в затвора, става и със студентите, които играят ролята на затворнически надзиратели. Затворникът, от друга страна, който е оставен да обмисля собствената си ситуация по отношение на това, колко дързък е, колко ефективен е да държи преживяването настрана от себе си, се изправя всекидневно лице в лице със собствената си безпомощност. Той трябва да корелира както омразата си, така и ефективността на дързостта си с реалността, че независимо колко героичен или смел се вижда в определен момент, той пак ще бъде преброен и пак ще бъде подложен на правилата и регулациите на затвора“.^[1]

Мисля, че е подходящо да завърша това обсъждане с подобно проникновен пасаж от писмата на политическия затворник Джордж Джаксън, написани малко преди изявлението на Карло. Спомнете си, че неговият адвокат искаше аз да бъда вещо лице в защитата му в предстоящия процес срещу „Солдад Брадърс“. Джаксън обаче беше убит преди да мога да го направя — един ден, след като изследването ни приключи.

Странно е наистина, че човек може да открие тук нещо, на което да се засмее. Всеки е затворен по 24 часа дневно. Те нямат нито минало, нито бъдеще, нямат друга цел освен следващото хранене. Те се страхуват, объркани и смутени са от свят, който знаят, че не са създали, който чувстват, че не могат да променят, така че издават тези шумни звуци, за да не чуват какво се опитва да им каже съзнанието им. Смеят се, за да уверят себе си и тези около тях, че не се страхуват, нещо като онзи суеверен човек, който си подсвирква или пее щастливото си число, когато минава покрай гробището.^[2]