Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (83) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Лишаване от заплащане срещу свобода

Тази пауза в силно напрегнатото действие ми дава време да осъзная значението на твърдението на затворник 1037, че е готов да се лиши от заплащане срещу предсрочно освобождаване. Трябва да формализираме това като критично важен окончателен въпрос, който да се постави на всеки от затворниците. Казвам на Карло да ги пита: „Готови ли сте да се лишите от парите, които сте спечелили като затворник, ако ви пуснем предсрочно?“.

Първоначално Карло поставя по-крайна форма на въпроса: „Колко сте готови да ни платите, за да излезете от тук?“. Объркан, затворник 7258 казва, че няма да плати пари, за да бъде освободен. Карло преформулира въпроса, питайки дали затворникът ще се лиши от парите, които е изкарал досега.

— Да, сър, наистина бих го направил.

Затворник 7258 не прави впечатление на особено умен или самоосъзнат. Освен това като че ли не приема цялата си ситуация толкова сериозно, колкото някои от другите затворници. Той е най-младият, току-що навършил 18 години, и е съвсем незрял в нагласите и реакциите си. Въпреки това неговата дистанцираност и чувство за хумор ще му служат добре в справянето с повечето от нещата, които очакват него и „колегите“ му затворници през следващата седмица.

След това караме всеки от затворниците да се върне в стаята на комисията, за да отговори на същия последен въпрос за отказа от заплащане в замяна на предсрочното освобождаване. Затворник 1037 — бунтарят с рождения ден — казва „да“ на отказа от парите, ако бъде освободен. Сътрудничещият затворник 4325 също отговаря утвърдително. Само затворник 3401 — дръзкият американец от азиатски произход — не желае предсрочно освобождаване, ако това включва лишаване от парите, тъй като той наистина има нужда от тях.

С други думи, трима от тези четирима млади мъже толкова много искат да бъдат освободени, че са готови да се откажат от трудно заработената си заплата за 24-часовата им работа дневно като затворници. Това, което е забележително за мен, е силата на реторичната рамка, в която е поставен този въпрос. Спомнете си, че основната мотивация практически на всички доброволци беше финансова — възможността да изкарат по 15 долара дневно за до 2 седмици във време, когато те нямат никакви други източници на доходи, точно преди започването на учебната година през есента. Е, независимо от цялото им страдание като затворници, независимо от физическото и психичното малтретиране, което търпят — безкрайните преброявания, събуждането посред нощ, произволното, креативно зло на някои от надзирателите, липсата на личен живот, времето, прекарано в самота и тъмнина в Дупката, голотата, веригите, книжните торби на главите им, гадната храна и минималните завивки, — мнозинството от затворниците са готови да излязат без заплащане, за да се махнат от това място.

Може би още по-забележителен е фактът, че след като заявиха, че парите са по-маловажни от свободата им, всеки затворник пасивно се предаде на системата, протягайки ръце, за да бъде закопчан с белезници, позволиха книжните торби отново да се поставят на главата му, прие веригата на крака си и като овце последваха надзирателя обратно към онзи ужасен затвор в мазето. По време на изслушването им от комисията по предсрочното освобождаване те бяха физически извън затвора, в присъствието на някои „цивилни“, които не бяха директно свързани с техните мъчители в мазето. Защо никой от тях не каза: „Тъй като не искам парите ви, съм свободен да напусна този експеримент и настоявам да бъда освободен веднага“? Ние щяхме да сме длъжни да се подчиним на тяхното искане и да прекратим участието им на мига.

Въпреки това никой не го направи. Нито един затворник след това не ни каза, че е обмислял възможността да напусне експеримента, защото практически всички те бяха престанали да мислят за преживяването си просто като за експеримент. Те се чувстваха в капана на затвор, управляван от психолози, а не от държавата, както ни каза 416. Това, което се бяха съгласили да направят, е да се откажат от парите, които бяха спечелили като затворници, ако ние решим да ги пуснем предсрочно. Властта да освобождава или да оставя в затвора беше на комисията по предсрочното пускане на свобода, а не в тяхното лично решение да престанат да бъдат затворници. Ако бяха затворници, само комисията по предсрочното пускане имаше властта да ги освободи, но ако бяха такива, каквито са в действителност — изследвани лица в експеримент — всеки от студентите винаги имаше властта да остане или да напусне по всяко време. Беше видимо, че съзнанието им беше превключило от „сега съм платен доброволец в експеримент с пълния диапазон от граждански права“ на „сега към безпомощен затворник, оставен на милостта на несправедлива авторитарна система“.

След интервютата комисията обсъди отделните случаи и цялостните реакции на тази първа група от затворници. Имаше ясен консенсус, че всички изглеждаха нервни, напрегнати и напълно погълнати от ролята си на затворници.

Прескот с разбиране споделя истинската си загриженост за затворник 1037. Той точно долавя дълбоката депресия, която се натрупва в този някога безстрашен бунтарски лидер: „Това е просто чувство, което изпитваш, да живееш около хора, които скачат от етажите на затвора, за да намерят смъртта си, или си режат китките. Ето човек, който се е държал в ръце в достатъчна степен, за да се яви пред нас, но имаше празноти между отговорите му. След това последният човек: той е кохерентен, знае какво става, той продължава да говори за «експеримент», но същевременно е готов да седи и да говори за баща си, готов е да седи и да говори за чувствата си. Той ми изглежда нереален и аз базирам това само на чувството, което имах. Вторият, ориенталецът [американецът от азиатски произход], той е камък. За мен той е като камък“.

В обобщение Прескот предлага следния съвет: „Присъединявам се към останалата част от групата и предлагам да пуснем двама затворници в различно време, да се опитаме да накараме затворниците да се ориентират какво ще трябва да започнат да правят, за да излязат. Освен това освобождаването на няколко затворници скоро ще даде надежда на останалите и ще облекчи някои от чувствата им на отчаяние“.

Консенсусът като че ли беше скоро да освободим първия затворник, големия Джим-4325, и след това номер три, Рич-1037, по-късно, като може би ги заменим с други резервни затворници. Мненията са смесени дали 3401 и 7258 трябва да бъдат освободени след това — или изобщо.