Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (60) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Изиграхме глупаците, но кой ще плати на гайдаря?

Очевидно всички реагирахме заради значителна фрустрация. Страдахме и от напрежението на когнитивния дисонанс, че толкова лесно и силно повярвахме в една лъжа и се ангажирахме с толкова ненужни действия без достатъчно основание^[1]. Преживяхме и „групово мислене“. След като аз като лидер повярвах, че слухът е валиден, всеки друг го прие за верен. Никой не изигра ролята на адвокат на дявола — фигура, от която се нуждае всяка група, за да избягва глупави или дори катастрофални решения като това. Това напомняше на катастрофалното решение на президента Джон Кенеди да нахлуе във фиаското в Куба в Залива на прасетата^[2].

Освен това за мен трябваше да е очевидно, че губим научната дистанцираност, която е от същностна важност за провеждането на всяко изследване с непредубедена обективност. Бях стигнал далеч по пътя към превръщането в директор на затвор, а не в главен изследовател. Би трябвало да е очевидно, че това е така от по-ранната ми среща с г-жа И. и нейния съпруг, да не споменавам гневните ми избухвания пред сержанта от полицията. Дори психолозите обаче са хора и на лично ниво са подвластни на същите динамични процеси, които изучават на професионално равнище.

Общото ни чувство на фрустрация и срам се разпространи мълчаливо в целия затворнически Двор. В ретроспекция: трябваше просто да признаем нашата грешка и да продължим напред, но това е едно от най-трудните неща, които някой може да направи. Просто да каже: „Направих грешка. Съжалявам“. Вместо това безсъзнателно търсехме изкупителни жертви, върху които да стоварим нашата вина. Не беше нужно да търсим далеч. Навсякъде около нас имаше затворници, които щяха да платят цената за нашия провал и срам.