Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (52) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Опазване на сигурността на моята институция

В моята роля на директор на затвора съзнанието ми се фокусира върху най-важния въпрос, пред който е изправен шефът на всяка институция: какво трябва да направя, за да гарантирам сигурността на институцията, която управлявам? Заплахата за нашия затвор от слуховете за нападение изтика другата ми роля на изследовател на заден план. Как трябва да се справя тук и сега с надвисналата атака от приятелите на 8612?

На сутрешната среща на персонала прегледахме много възможности и се спряхме на прехвърлянето на експеримента в стария градски затвор, който беше изоставен, когато новото полицейско управление беше завършено — онова, в което нашите затворници бяха регистрирани в неделя. Спомних си, че сержантът беше питал онази сутрин защо не искаме да използваме стария затвор за нашето изследване, тъй като е празен и има големи килии на разположение. Ако се бях сетил за това в началото, щяхме да го използваме, но вече бяхме инсталирали записващата техника, бяхме уредили с университета кетъринга и другите логистични детайли, които бяха по-лесни за управление от сградата на катедрата по психология. Тази нова алтернатива беше точно това, от което имаме нужда.

Докато отсъствам и уговарям новата сграда, Кърт Банкс ще проведе втората среща с Комисията на Станфордския общински затвор по оплакванията на затворниците. Крейг Хейни ще надзирава подготовката за часа за посещения, а Дейв Джафи ще отговаря за обичайните всекидневни дейности на неговите надзиратели.

Доволен съм, че сержантът може да ме приеме с толкова малко предизвестие. Срещаме се в стария затвор в центъра на града, на Рамона стрийт. Обяснявам затрудненото си положение като необходимост да избегна конфронтация с физическа сила като онова, което се случи предходната година, когато полицията и студентите се сблъскаха на територията на университета. Призовавам го за сътрудничество. Заедно правим инспекция на мястото, сякаш съм евентуален купувач. Идеално е за прехвърляне на останалата част от изследването тук и ще добави дори още по-голям затворнически реализъм в преживяването.

Обратно в полицейското управление: попълвам набор от официални формуляри и моля затворът да е готов за наша употреба до 21 ч вечерта (точно след часа за посещения). Освен това обещавам, че през следващите десет дни ще го пазим безукорно чист, затворниците ще работят и ще платя за всички щети, ако такива бъдат нанесени. Стискаме си ръцете здраво — с тази ръкохватка, която разграничава женчовците от истинските мъже. Благодаря му обилно за това, че ме е спасил. Какво облекчение: това беше по-лесно, отколкото си го представях.

Облекчен от този късмет и горд от бързото си мислене, се черпя с чаша еспресо и каноли^[1], попивайки малко слънчеви лъчи във външното кафене през този пореден мек летен ден. Все още е рай в Пало Алто. Нищо не се е променило от неделя.

Малко след тържествената ми среща с персонала, за да ги информирам за плановете за преместване, идва отчайващо телефонно обаждане от полицейското управление: няма да стане! Кметът е притеснен, че ще го съдят, ако някой се нарани, докато е на територията на общинска собственост. Фалшивото лишаване от свобода също повдига много въпроси. Умолявам сержанта да ми позволи да се опитам да убедя кмета, че страховете му са неоснователни. Призовавам за институционално сътрудничество, напомням му за връзките си с полицейския началник Зърчър. Умолявам го за разбиране: някой е по-вероятно да бъде ранен, ако има нахлуване в нашия „затвор“ който не разполага с никаква сигурност. „Моля ви, можем ли да го уредим?“ „Съжалявам, но отговорът е «не»; не ми е приятно да ви разочаровам, но това е просто въпрос на бизнес.“ Бях загубил умния си ход за това добродетелно прехвърляне на затворниците и очевидно губя перспектива.

Какво трябва да си мисли полицаят за университетския преподавател по психология, който вярва, че е началник на затвор, умрял от страх от някаква атака срещу „неговия затвор“? „Луд“ може би? Вероятно „Прекалено при това“. Може би „Психолог психар“.

Знаете ли какво? Казах си: кой го интересува какво си мисли той? Трябва да вървим напред, времето ни притиска. Изхвърляме този план и преминаваме към следващия. Първо, сложи информатор при затворниците, за да получаваш по-добра информация за надвисналия бунт. След това уреди парирането на бунтовниците, като се преструваш, че изследването е приключило, когато те нахлуят. Ще разглобим килиите, за да изглежда, че всеки си е отишъл у дома, а аз ще им кажа, че сме решили да прекратим експеримента, така че никаква героика — просто си вървете там, откъдето сте дошли.

След като си тръгнат, ще имаме време да укрепим затвора и да намерим по-добри варианти. Бяхме намерили голямо складово помещение на горния етаж на сградата, където можехме да приберем затворниците веднага след часа за посещения, стига нахлуването да не стане точно по това време. След това ще ги върнем и ще ремонтираме затвора, така че да е по-силно укрепен срещу нападения. Нашият техник вече работи върху начини да укрепи входните врати, слага външна камера за наблюдение и подсилва сигурността на затвора по други начини. Изглежда ми като разумен резервен план, не е ли така?

Очевидно, че съм ирационално фиксиран върху въображаемата атака срещу „моя затвор“.