Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (51) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Идентичността и ролевите граници започват да се преливат

След по-малко от три дни в тази странна ситуация някои от студентите, които играят ролята на затворнически надзиратели, далеч са надскочили просто играта. Те са интернализирали враждебността, отрицателния афект и нагласите на някои от истинските затворнически надзиратели, както е видно от техните отчети за смяната, ретроспективни дневници и лични разсъждения.

Серос е горд от начина, по който надзирателите „се стегнаха днес“, казвайки: „Бяхме по-подредени, получихме отлични резултати от затворниците“. Въпреки това се притеснява за възможната опасност: „Притеснен съм, че тишината може да е измамна, може да кроят планове за бягство“.^[1]

Варниш разкрива първоначалното си нежелание да влезе в ролята на надзирател, което беше толкова видимо, че трябваше да карам главния надзирател да го вкара в правия път. „Едва през втория ден реших, че трябва да се насиля наистина да подхождам към това по правилния начин. Трябваше преднамерено да изключвам чувствата си към който и да било от затворниците, да загубя съчувствието и уважението си към тях. Започнах да се отнасям с тях колкото се може по-студено и сурово във вербално отношение. Не позволявах да личат всякакви мои чувства, които те може би искаха да видят, например гняв или отчаяние.“ Неговата групова идентификация беше се засилила: „Разглеждах надзирателите като група от приятни момчета, натоварени със задачата да поддържат ред в група от хора, които не заслужават доверие или съчувствие — затворниците“. Неговите бележки продължават: суровостта на надзирателите достигнала пика си в преброяването в 2:30 ч тази нощ и той харесва това^[2].

Ванди, който е започнал да споделя доминиращата роля с Варниш в сутрешната смяна, днес не е толкова активен като по-рано, защото е много уморен и се чувства унил заради липсата на сън. Той обаче е доволен да види, че затворниците напълно влизат в ролята си: „Те не го възприемат като експеримент. Реално е и те се борят, за да запазят достойнството си. Ние обаче винаги сме тук, за да им покажем кой е шефът“.

Той съобщава, че се чувства все по-деспотичен и забравя, че това е просто експеримент. Оказва се, че той „просто иска да наказва тези, които не се подчиняват, така че те да покажат на останалите затворници правилния начин на поведение“.

Деперсонализацията на затворниците и разширяването на степента на дехуманизация започват да влияят и на него: „Тъй като ставах все по-гневен, не поставях много това поведение под съмнение. Не можех да му позволя да ми повлияе, затова започнах да се крия все по-дълбоко зад моята роля. Това беше единственият начин да не се нараниш. Наистина бях загубен в това, което се случваше, но дори не си помислях да си тръгна“.

Обвиняването на жертвите за тяхното жалко състояние, предизвикано от нашата неспособност да осигурим адекватна баня и санитарни помещения, стана често срещано сред персонала. Виждаме това обвиняване на жертвата в действие в оплакванията на Ванди: „Уморих се от това да виждам затворниците в дрипи, да смърдят и целият затвор да вони“.^[3]