Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (48) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Effect: Understanding How Good People Turn Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Еми(2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5(2020)

Издание:

Автор: Филип Зимбардо

Заглавие: Ефектът „Луцифер“

Преводач: Людмила Андреева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 20.04.2017

Коректор: Ива Вранчева

ISBN: 978-619-01-0028-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10761

История

  1. —Добавяне

Окончателната криза и освобождаване на 8612

След като светлините угасват и след като Дъг-8612 най-накрая е изваден от Дупката за през нощта, той избухва: „Исусе Христе, горя отвътре! Не разбирате ли?“.

Затворникът крещи заради гневното си объркване и мъката си на надзирателя по време на второто си посещение при Джафи. „Искам да се махна! Тука всичко е прецакано! Не мога да понеса още една нощ! Просто не мога да понеса повече! Трябва ми адвокат! Имам ли право да искам адвокат? Свържете се с майка ми!“

При опитите да му се напомни, че това е просто експеримент, той продължава да беснее: „Вие ми прецаквате главата, човече, главата ми! Това е експеримент: този договор не е робство! Нямате право да ми прецаквате главата!“.

Заплашва да направи всичко необходимо, за да излезе, дори и да пререже китките си! „Ще направя всичко, за да се махна! Ще ви счупя камерите и ще нараня надзирателите!“

Главният надзирател прави всичко възможно да го успокои, но 8612 не приема; плаче и крещи все по-силно. Джафи уверява 8612, че съвсем скоро ще може да говори с един от психолозите-консултанти и искането му ще бъде сериозно обмислено.

Малко по-късно Крейг Хейни се връща от късната си вечеря и след като изслушва записа на Джафи на драматичната сцена, интервюира 8612, за да определи дали той трябва да бъде освободен незабавно на базата на такъв тежък емоционален дистрес. По онова време всички не бяхме сигурни в легитимността на реакциите на 8612: може би той просто симулираше. Проверка в информацията за него разкри, че той е водещ антивоенен активист в своя университет — едва предната година. Как е възможно той наистина да изпадне в такава тежка криза само за 36 часа?

Затворник 8612 наистина беше объркан, както ни разкри по-късно: „Не можех да реша дали преживяването в затвора наистина ме беше подлудило, или аз бях предизвикал [целенасочено] тези реакции“.

Конфликтът, който Крейг Хейни преживяваше заради това, че е принуден да вземе това решение самостоятелно, докато аз бях навън за вечеря, е изразен много живо в по-късния му анализ:

Макар че в ретроспекция ми изглежда лесно решение, по онова време беше плашещо. Бях втора година докторант, бяхме инвестирали много време, усилия и пари в този проект и знаех, че предсрочното освобождаване на изследваното лице ще компрометира експерименталния план, който бяхме разработили внимателно и бяхме приложили. Като експериментатори никой от нас не беше предвидил подобно събитие и разбира се, не бяхме разработили план за действие в такива извънредни ситуации. От друга страна, беше очевидно, че този млад мъж беше по-силно разстроен от краткото си преживяване в Станфордския затвор, отколкото някой от нас беше очаквал някой от затворниците да изпитва дори в края на двете седмици. Затова реших да освободя затворник 8612, приемайки етичното/ хуманитарното решение пред експерименталното[1].

Крейг се свърза с приятелката на 8612, която бързо дойде и го взе заедно с вещите му. Крейг напомни на двамата, че ако дистресът продължи, той може да посети Студентския консултативен център на сутринта, защото ние бяхме уговорили с тях известна част от персонала им да се справя с евентуални подобни реакции.

За щастие Крейг взе правилното решение въз основа на хуманните и правните съображения. Освен това то беше правилното решение, отчитайки вероятните отрицателни ефекти върху персонала и затворниците от задържането на 8612 в „затвора“ в неговото състояние на емоционална криза. Същевременно когато Крейг информира Кърт и мен за решението си да освободи 8612, ние бяхме скептични и смятахме, че са го преметнали, измамили са го с добра симулация. След дълго обсъждане на всички доказателства обаче се съгласихме, че той е постъпил правилно. Тогава обаче трябваше да обясним защо тази крайна реакция се беше появила толкова внезапно, почти в самото начало на двуседмичното приключение. Макар че личностните тестове не бяха разкрили и намек за нестабилност, ние се самоубедихме, че емоционалният дистрес на 8612 е продукт на неговата чувствителна личност и прекалено силната му реакция на условията в нашия симулиран затвор. Крейг, Кърт и аз се ангажирахме в нещо като „групово мислене“, отдавайки се на рационализацията, че трябва да е имало някаква грешка в нашия процес на подбор, която е позволила на такъв „увреден“ човек да се промъкне през скрининговия ни процес, и пренебрегнахме другата възможност: ситуационните сили, действащи в тази затворническа симулация, да са станали твърде смазващи за него.

Да разгледаме за момент значението на тази преценка. Бяхме в разгара на изследване, имащо за цел да демонстрира силата на ситуационните фактори над диспозиционните склонности, но пак правехме диспозиционна атрибуция!

В ретроспекция Крейг добре изрази грешката в нашето мислене: „Едва по-късно оценихме тази очевидна ирония, че бяхме «обяснили диспозиционно» първата неочаквана и необикновена демонстрация на властта на ситуацията в нашето изследване, като прибягнахме точно до типа мислене, за чието предизвикване и критика бяхме планирали изследването“.[2]

Объркването за скритите мотиви на 8612 си остана. От една страна, чудехме се, той наистина ли беше загубил контрол, страдайки от крайна реакция на стреса, и заради това, разбира се, трябваше да бъде освободен? Обратното, беше ли започнал той да се преструва на „луд“, знаейки, че ако го направи добре, ще трябва да го освободим? Възможно е в крайна сметка наистина да се е оказал временно „полудял“ заради своята превъзходна актьорска игра. В един по-късен отчет 8612 усложнява всяко елементарно разбиране на неговите реакции: „Тръгнах си, когато трябваше да остана. Това беше много лошо. Революцията няма да е забавна и трябва да разбера това. Трябваше да остана, защото за фашистите е добре, когато научат, че [революционните] водачи ще дезертират, когато нещата загрубеят, че те са само манипулатори. Трябваше да се боря за онова, което е правилно, а не да мисля за собствените си интереси“.[3]

Малко след като 8612 прекрати участието си, един от надзирателите подочу затворниците в Килия 2 да обсъждат заговор, в който Дъг ще се върне на следващия ден с група приятели, за да опустошат затвора и да освободят затворниците. Звучеше ми като пресилен слух, докато надзирател съобщи, че е видял 8612 да се промъква по коридорите на катедрата по психология на следващата сутрин. Наредих на надзирателите да го заловят и да го върнат в затвора, след като той вероятно е бил освободен под фалшив претекст: не е болен, а просто ни е изиграл. Сега знаех, че трябва да се подготвя за решителна атака срещу моя затвор. Как бихме могли да предотвратим голяма конфронтация с насилие? Какво бихме могли да направим, за да поддържаме функционирането на затвора… о, и да, да направим така, че нашият експеримент да може да продължи?

Бележки

[1] Цитирано от нашата глава върху последващите спомени за СЗЕ: P. G. Zimbardo, C. Maslach, and C. Haney, „Reflections on the Stanford Prison Experiment: Genesis, Transformations, Consequences“, in ed. T. Blass, Obedience to Authority: Current Perspectives on the Milgram Paradigm, (Mahwah, NJ: Erlbaum, 1999), с. 193–237.

[2] пак там, с. 229.

[3] Последното интервю със затворника.