Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (45) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Затворникът казва на всички, че никой не може да си тръгне

Обратно в Двора надзирателите Арнет и Дж. Ландри карат затворниците да се наредят срещу стената за още едно преброяване преди края на изтощителната им дневна смяна. Още веднъж Стю-819 е обект на присмех от надзирателите за това, че толкова апатично се присъединява към останалите затворници, които викат в един глас: „Благодаря, г-н Надзирател, за прекрасния ден!“.

Вратата на затвора проскърцва при отварянето. Редицата от затворници поглежда към края на коридора, за да види, че 8612 се връща от срещата си със затворническите власти. Той им е обявил преди срещата с мен, че това е среща за bon voyage („на добър път“). Напуска и няма нищо, което те могат да направят, за да го накарат да остане още. Дъг-8612 сега си пробива път през редицата от приятелите си в Килия 2 и се хвърля на леглото.

— 8612, веднага тук, до стената — нарежда Арнет.

— Върви се шибай! — отговаря той предизвикателно.

— До стената, 8612.

— Майната ти! — отвръща 8612.

— Някой да му помогне! — Нарежда Арнет.

Дж. Ландри пита Арнет: „У вас ли е ключа за белезниците, сър?“

Все още в килията си, 8612 крещи: „Ако трябва да съм тук, нямам никакво намерение да търпя вашите глупости“. Докато той бавно излиза в Двора, където половината затворници са подредени от двете страни на Килия 2, Дъг-8612 им предлага нова, ужасяваща реалност: „Искам да кажа, разбирате ли, наистина. Не можах да изляза! Прекарах цялото това време в приказки с докторите и адвокатите, и…“

Гласът му се отдалечава и не е ясно какво означава това. Другите затворници му се смеят. Изправен пред останалите затворници, противопоставяйки се на заповедта да се изправи пред стената, 8612 нанася ъперкът на приятелите си. Той продължава да декламира с високия си, хленчещ глас: Не можах да изляза! Те не ме пускат! Вие не можете да излезете от тук!

Първоначалният кикот на затворниците е заменен от нервен смях. Надзирателите пренебрегват 8612, тъй като продължават да се опитват да открият къде са ключовете за белезниците, приемайки, че ще ги щракнат на ръцете на 8612 и ще го натикат обратно в Дупката, ако той продължава по същия начин.

Един затворник пита 8612: „Искаш да кажеш, че не би могъл да нарушиш договора?“.

Друг затворник пита отчаяно, но не някого конкретно: „Мога ли да отменя моя договор?“.

Арнет втвърдява поведението си: „Никакво говорене в редицата. 8612 по-късно ще е на ваше разположение, за да си приказвате“.

Това разкритие от един от уважаваните лидери е силен удар върху решимостта и неподчинението на затворниците. Глен-3401 сподели за влиянието на думите на 8612: „Той каза, че не можем да си тръгнем. Почувствах се наистина като затворник. Може би си затворник в експеримента на Зимбардо и може да ти плащат за това, но по дяволите, ти си затворник. Наистина си затворник“.^[1]

Той започва да си фантазира някакви най-лоши сценарии: „Мисълта, че сме се отказали от живота, тялото и душата си за две седмици с един подпис, беше изключително страшна. Убеждението, че «ние наистина сме затворници», беше реално — човек не можеше да избяга без някакво наистина драстично действие, следвано от неизвестни последици. Полицията на Пало Алто щеше ли да се опита отново да ни прибере? Щяха ли да ни платят? Как да си върна портфейла?“^[2]

Рич-1037, който е бил проблем за надзирателите през целия ден, беше изненадан от това ново прозрение. Той по-късно съобщи: „Казаха ми, че не мога да си тръгна. В онзи момент почувствах, че това наистина е затвор. Няма как да опиша как се почувствах в онзи момент. Почувствах се наистина безпомощен. По-безпомощен, отколкото изобщо някога съм се чувствал“.^[3]

За мен беше очевидно, че 8612 се беше вкарал в капана на множество дилеми. Беше заклещен между желанието да бъде твърдият бунтовнически водач, но не искаше да се справя с тормоза от надзирателите, искаше да остане и да си получи парите, от които имаше нужда, но не желаеше да става мой информатор. Вероятно планираше да стане двоен агент, да ме лъже или да ме подвежда за действията на затворниците, но не беше сигурен в способността си да осъществи тази измама. Трябваше незабавно да откаже моето предложение за сделка: известен комфорт срещу превръщането си в официален „доносник“, но той не го направи. В този момент, ако той беше настоявал да бъде освободен, бях длъжен да му позволя това. Отново: може би той се срамуваше твърде много от подигравките на Карло, за да се откаже толкова лесно пред него. Всичко това бяха възможни мисловни игри, които той разреши, като настояваше пред другите, че било наше официално решение да не го освободим, прехвърляйки вината върху системата.

Нищо не можеше да има по-силно трансформационно въздействие върху затворниците от внезапната новина, че в този експеримент те са загубили свободата си да напуснат, когато пожелаят, загубили са властта да си тръгнат по собствена воля. В този момент Станфордският затворнически експеримент се промени на Станфордски затвор, но не чрез някакви спуснати отгоре декларации от персонала, а от тази идваща отдолу декларация на един от самите затворници. Точно както затворническият бунт промени начина, по който надзирателите започнаха да мислят за затворниците като опасни, това твърдение на затворника, че на никого не е разрешено да напусне, промени начина, по който всички мними затворници се чувстваха по отношение на новия си статус като безпомощни лишени от свобода.