Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (35) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Някои първоначални наблюдения и притеснения

Моите бележки по това време повдигат следните въпроси, върху които да фокусираме вниманието си през следващите дни и нощи: произволната жестокост на надзирателите ще продължи ли да се засилва, или ще достигне някаква точка на равновесие? Когато се върнат у дома и разсъждават върху това, което са направили тука, можем ли да очакваме, че ще се разкаят, ще се чувстват донякъде засрамени от ексцесиите си и ще действат по-любезно? Възможно ли е вербалната агресия да ескалира и дори да прибегне до по-голяма физическа сила? Скуката от досадните 8-часови смени вече беше накарала надзирателите да се забавляват, като използват затворниците като играчки. Как ще се справят с тази скука с напредването на експеримента? За затворниците: как ще се справят със скуката да живеят като затворници по 24 часа в денонощието? Затворниците ще могат ли да поддържат някаква степен на достойнство или да защитават правата си, като се обединят в противопоставянето, или ще си позволят да се подчиняват изцяло на изискванията на надзирателите? Колко време ще мине, преди първият затворник да реши, че му е дошло до гуша и ще напусне експеримента, и това ще накара ли и други да го последват? Видяхме много различни стилове между дневната и нощната смяна. Каква ще бъде сутрешната смяна?

Видно е, че беше нужно известно време тези студенти да влязат в новите си роли, при това със значително двоумение и известна неловкост. Все още го има ясното съзнание, че това е експеримент върху затворническия живот, а не е действителен затвор. Възможно е те никога да не пресекат тази психологическа бариера на чувството, че за затворени на място, където са загубили свободата си да си тръгнат когато пожелаят. Как можем да очакваме този резултат в нещо, което е толкова очевидно, експеримент независимо от автентичната реалност на полицейските арести? В ориентацията на надзирателите в събота се опитах да ги накарам да мислят за това място като за затвор с неговата имитация на психологическата функционалност на реалните затвори. Описах типовете умствени нагласи, които характеризират взаимодействията между надзирателите и затворниците, които се осъществяват в затворите, за които бях научил от контактите си с нашия консултант по затворите — бившият затворник Карло Прескот, и от курса по психология на лишаването от свобода в лятното училище, който току-що бяхме завършили. Притеснявах се, че може да съм им дал твърде много инструкции, които биха изисквали поведение, просто следвано от тях, а не постепенно интернализиране на новите им роли чрез техните преживявания на „работното им място“. Досега изглеждаше, че надзирателите са твърде разнообразни в поведението си и не действат въз основа на предварителен сценарий. Нека разгледаме какво стана по време на по-ранната ориентация на надзирателите.