Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (302) (Разбиране как добрите хора стават зли)

За баналността на героизма^[1]

Сега можем да обмислим идеята, че хората, които стават извършители на зли дела, могат директно да се сравнят с онези, които стават извършители на героични дела: и двете групи са просто обикновени, средностатистически хора. Баналността на злото има много общи неща с баналността на героизма. Нито едното, нито другото са преки последици от уникални диспозиционни тенденции; няма някакви специални вътрешни характеристики на патология или на доброта, които да се крият в човешката психика или геном. И двете състояния се появяват в конкретни ситуации в конкретен момент от времето, когато ситуационните сили играят убедителна роля в придвижването на конкретни хора през границата на решението от бездействие към действие. Има повратен момент на решение, когато човекът е уловен във вектора на сили, които произтичат от поведенческия контекст. Те се комбинират, за да увеличат вероятността човек да действа, за да навреди на другите или за да им помогне. Техните решения може да са или да не са съзнателно планирани или обмислено предприети. По-скоро силни ситуационни сили най-често импулсивно подтикват човека към действие. Сред ситуационните вектори на действието са: групов натиск и групова идентичност, разсейване на отговорността за действие, времеви фокус върху непосредствения момент, без загриженост за последствията, произтичащи от акта в бъдеще, присъствие на социални модели и отдаденост на идеология.

Често срещана тема в разказите на европейските християни, които са помагали на евреи по време на Холокоста, може да се обобщи като „баналност на доброто“. Впечатляващото отново и отново е броят на тези спасители, които са направили правилното нещо, без да смятат себе си за герои, които са действали просто заради чувство за елементарна почтеност. Обикновеността на тяхната доброта е особено впечатляваща в контекста на невероятното зло на системния геноцид на нацистите в мащаб, който светът преди това никога не е преживявал^[2].

Опитах се да покажа през цялото ни пътуване, че надзирателите от военна полиция, които са малтретирали затворниците в Абу Граиб, и затворническите надзиратели в моя Станфордски затворнически експеримент, които малтретираха своите затворници, илюстрират временен преход в стила на „Повелителят на мухите“ от обикновени хора в злодеятели. Трябва да ги съпоставим с онези, чието зло поведение е трайно и всеобхватно, тирани като Иди Амин, Сталин, Хитлер и Саддам Хюсеин. Героите на момента също контрастират с доживотните герои.

Героичното действие на Роза Паркс — отказът да седне в частта за „цветнокожи“ в задната част на автобус в Алабама, на Джо Дарби — разобличението на мъченията в Абу Граиб или втурването на първите спасители, за да помогнат на жертвите на всяко бедствие, са храбри действия, които се осъществяват в конкретно време и място. Обратното, героизмът на Махатма Ганди или майка Тереза се състои в доблестни действия, повтаряни през целия живот. Хроничният героизъм се отнася към акутния героизъм така, както доблестта към храбростта.

Това възприятие означава, че всеки от нас с еднаква лекота може да стане герой или злодеятел в зависимост от начина, по който сме повлияни от ситуационните сили. Става императивно да открием как да ограничаваме, въздържаме и предотвратяваме ситуационните и системните сили, които подтикват някои от нас към социалната патология. Еднакво важно е предписанието всяко общество да подпомага „героично въображение“ у своите граждани. Това се постига чрез предаването на посланието, че всеки човек е герой в очакване, на когото ще се разчита да свърши правилното нещо, когато дойде моментът на решението. Решаващият въпрос за всеки от нас е дали да действа в помощ на другите, за предотвратяване на вреда за другите, или изобщо да не действа. Би трябвало да подготвяме много лаврови венци за всички онези, които ще открият своя резервоар на скрити сили и добродетели, подпомагащи ги да излязат и да действат срещу несправедливостта и жестокостта, и да защитават основните си ценности.

Големият обем изследвания върху ситуационните детерминанти на антисоциалното поведение, които прегледахме тук, завършени от изследванията на Милграм върху силата на авторитета и Станфордския затворнически експеримент върху институционалната власт, разкриват степента, до която нормални, обикновени хора могат да бъдат накарани да се ангажират в жестоки дела срещу невинни други^[3]. В тези и много други изследвания обаче мнозинството се подчинява, конформно е, оставя се да бъде убедено и е прелъстено, но винаги има малцинство от хора, които се съпротивляват, не се съгласяват и не изпълняват. В известен смисъл героизмът се крие в способността да се съпротивляваш срещу могъщи ситуационни сили, които толкова лесно хващат в капана си повечето хора.

Личностите на съпротивляващите се различни ли са от тези на сляпо подчиняващите се^[4]? Съвсем не. По-скоро нашата концепция за баналността на героизма поддържа тезата, че извършителите на героични дела на момента по същество не са различни от онези, които представляват масата на лесно прелъстяваните. Няма много емпирични изследвания, на които да базираме такова твърдение. Тъй като не е просто явление, което лесно може да се изучава системно, героизмът убягва на ясните дефиниции и събирането на данни на място. Героичните актове са краткотрайни и непредвидими, и високата им оценка е категорично ретроспективна. Тъй като героите обикновено са интервюирани месеци или години след осъществяването на героичното им поведение, няма проспективни изследвания на това, което фотографът Анри Картие-Бресон би могъл да нарече „решаващия момент“ на героичното действие^[5]. По принцип не знаем каква е матрицата на вземането на решение за героите по времето, когато те избират да се ангажират в изпълнени с риск действие.