Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- The Lucifer Effect: Understanding How Good People Turn Evil, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Андреева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филип Зимбардо
Заглавие: Ефектът „Луцифер“
Преводач: Людмила Андреева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: документалистика
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 20.04.2017
Коректор: Ива Вранчева
ISBN: 978-619-01-0028-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10761
История
- —Добавяне
За баналността на злото
Тази концепция се оформя от наблюденията на Арент по време на съдебния процес на Адолф Айхман, обвинен в престъпления срещу човечеството, защото той спомага за организирането на геноцида на европейските евреи. В Eichmann in Jerusalem: A Report on the Banality of Evil („Айхман в Йерусалим: репортаж за баналността на злото“), Арент формулира идеята, че такива хора никога не бива да се разглеждат като изключения, като чудовища или като перверзни садисти. Тя твърди, че такива диспозиционни характеристики, обикновено прилагани към извършителите на зли дела, служат те да бъдат отделени от останалата част от човешката общност. Вместо това Айхман и други като него — казва Арент — би трябвало да бъдат разобличени точно в тяхната обикновеност. Когато осъзнаем това, започваме по-силно да осъзнаваме и че такива хора са широкоразпространена, скрита опасност за всички общества. Защитата на Айхман е, че той просто е следвал заповеди. Арент отбелязва за мотивите и съвестта на този масов убиец:
Що се отнася до неговите базисни мотиви, той е бил съвършено сигурен, че не е нареченото от него innerer Schweinehund — мръсно копеле в дъното на душата си, а що се отнася до неговата съвест, той си спомня съвършено добре, че щеше да има угризения на съвестта само ако не беше направил това, което му е било наредено — да изпрати милиони мъже, жени и деца на смърт с голяма жар и най-педантични грижи.
Най-впечатляващото в разказа на Арент за Айхман са всички начини, по които той изглеждал абсолютно нормален и напълно обикновен:
Половин дузина психиатри са го освидетелствали като „нормален“ — „Във всеки случай по-нормален, отколкото съм аз, след като го изследвах“, възкликва един от тях, а друг установява, че целият му психологически светоглед, нагласите му към неговата съпруга и деца, майка и баща, братя, сестри и приятели са „не само нормални, но и силно желателни“[1].
Вече класическото заключение на Арент е:
Проблемът с Айхман беше точно защото толкова много са като него и че мнозина не са нито перверзни, нито садисти, че те са били и продължават да бъдат ужасно и ужасяващо нормални. От гледна точка на нашите правни институции и нравствените стандарти за преценките ни тази нормалност беше много по-ужасяваща, отколкото всички зверства, събрани заедно, защото внушаваше… че този нов тип престъпник, който всъщност е hostis generis humani [враг на човешкия род], извършва престъпленията си в условия, които правят почти невъзможно за него да знае или да чувства, че върши нещо грешно[2].
След това идва нейна окончателна присъда, описваща неговата горда походка до бесилото:
Сякаш в тези последни минути той обобщаваше урока, на който ни научи този дълъг курс по човешка порочност — урока за страховитата, противяща се на думите и на мисленето баналност на злото[3].
Идеята, че „обикновени хора“ могат да извършват зверства, е по-пълно разработена от историка Кристофър Браунинг, както отбелязахме по-рано. Той разкрива системното и лично унищожение на евреите в отдалечени полски села, което е извършено от стотици мъже в Резервисткия полицейски батальон 101, изпратен в Полша от Хамбург, Германия. Тези семейни мъже на средна възраст от работническата и долната средна класа убиват хиляди невъоръжени евреи — мъже, жени, възрастни и деца — и организират депортирането в лагери на смъртта на още хиляди. Въпреки това Браунинг твърди в книгата си, че всички те са били „обикновени хора“. Той вярва, че политиките на масови убийства на нацисткия режим „не са отклоняващи се или изключителни събития, които едва разрошват повърхността на всекидневието. Както демонстрира историята на Резервисткия батальон 101, масови убийства и рутина са се слели в едно. Самата нормалност е станала прекомерно анормална“.[4]
Психологът Ървин Стоуб поддържа сходно мнение. Многобройните му изследвания го водят до заключението: „Злото, което възниква от обикновеното мислене и е извършено от обикновени хора, е нормата, а не изключението“.[5] Жестокостта трябва да се припише по-скоро на социалния й произход, отколкото на „характерологични“ детерминанти или „дефектни личности“ според анализа на Зигмунт Бауман на ужасите на Холокоста. Бауман вярва, че изключението от тази норма е редкият човек, който има способността да утвърждава нравствена автономия в съпротивата срещу изискванията на деструктивните власти. Такъв човек рядко осъзнава, че притежава тази скрита сила, докато не бъде подложен на проверка[6].
Друго качество на баналността на злото ни въвежда в бърлогата на мъчителите, за да обмислим дали такива хора, чиято мисия е да използват всички необходими средства за пречупване на волята, съпротивата и достойнството на жертвите си, са нещо друго освен патологични злодеи. Консенсусът сред тези, които са изучавали мъчителите, е, че по принцип те не могат да се разграничат от общата популация по произход или диспозиции, преди да се заемат с мръсната си работа. Джон Конрой, който изучава мъже, участващи в изтезания на три различни места в Ирландия, Израел и Чикаго, заключава, че във всички случаи са извършени „неописуеми дела“ от „обикновени хора“. Той настоява, че мъчителите действат по волята на общността, която представляват, в потискането на нейните врагове[7].
От дълбинния анализ на войниците, обучени от гръцката военна хунта да бъдат санкционирани от държавата мъчители (1967–1974), моята колежка, гръцката психоложка Мика Харитос-Фатурос заключава, че мъчителите не се раждат, а се създават от тяхното обучение. „Синът на всеки ще свърши работа“ е нейният отговор на въпроса: „Кой ще стане ефективен мъчител?“ Само за няколко месеца обикновени млади мъже от селата „се превръщат в оръжие“ чрез обучението им в жестокост да действат като брутални зверове, способни да причиняват най-ужасяващите актове на унижение, болка и страдание на всеки, наречен „враг“ — разбира се, хора, които са все граждани на собствената си страна[8]. Такива заключения не са ограничени до една страна, а са често срещани в много тоталитарни режими. Ние изучавахме „работниците на насилието“ в Бразилия — полицаи, които изтезаваха и убиваха други бразилски граждани в името на управляващата военна хунта. И те бяха „обикновени хора“ въз основа на доказателствата, които успяхме да съберем[9].