Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (291) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Парадоксите на героизма

Млада жена предизвиква по-възрастен авторитет от нея, принуждавайки го да признае съучастието си в укорими дела, извършени, докато той е ръководител. Конфронтацията й продължава и способства за прекратяване на малтретирането на невинни затворници от техните надзиратели. Действията й характеризират ли се като „героични“, имайки предвид, че много други, наблюдавали дистреса на затворниците, са се провалили и не са действали срещу системата, когато са осъзнали ексцесиите й?

Бихме искали да възхваляваме героизма и героите като специални актове на специални хора. Същевременно повечето хора, които са пример на тази по-висока плоскост, настояват, че това, което са направили, не е било специално, било е нещо, което всеки би трябвало да направи в ситуацията; Те отказват да смятат себе си за „герои“. Може би такава реакция идва от интегрираната идея, която всички имаме — че героите са супермени, поне едно ниво над общата порода. Може би тук действа нещо повече от тяхната скромност. Възможно е по-скоро това да е нашата обща погрешна представа за онова, което е необходимо, за да бъдеш герой.

Нека погледнем най-доброто в човешката природа и трансформацията на обикновеното в героично. Ще изследваме алтернативни концепции и дефиниции на героизма и ще предложим начин за класифициране на различните типове героични действия. След това ще дадем някои примери, които попадат в тези категории, а накрая ще разработим таблица на съпоставките между баналностите на злото и на героизма. Първо обаче нека се върнем в затвора и акта, с който започнах тази част и който сложи край на Станфордския затворнически експеримент.

Спомнете си (от глава 8), че Кристина Мазлак беше защитила наскоро докторска дисертация към катедрата по психология на Станфордския университет, с която имах романтична връзка. Когато видя окована във вериги редица от затворници да бъде водена до тоалетната с книжни торби на главата, докато надзирателите им крещят заповеди, и стана свидетел на моето видимо безразличие, тя експлодира.

По-късният й разказ за онова, което е почувствала в онзи момент, и как е интерпретирала своите действия, ни разкрива много за сложното явление героизъм^[1].

Вместо това той [Зимбардо] стана свидетел на невероятно емоционален изблик от мен (аз обикновено съм твърде въздържан човек). Бях гневна и уплашена, и обляна в сълзи. Казах нещо като: „Това, което правиш с тези момчета, е ужасно!“.

Е, каква е важната история, която се оформя от моята роля на „Терминатор“ на Станфордския затворнически експеримент? Мисля, че има няколко теми, които бих искал да подчертая. Първо обаче, нека кажа какво не е тази история. Противно на стандартния (и банален) американски мит, Станфордският затворнически експеримент не е история за самотен човек, който се опълчва срещу мнозинството. По-скоро това е история за мнозинството — за това как всеки, който е имал някакъв контакт със затворническото изследване (участници, изследователи, наблюдатели, консултанти, семейство и приятели), беше толкова „всмукан“ от него. Силата на ситуацията да надделява над личността и най-добрите намерения е ключовата сюжетна линия тук. Е, защо моята реакция беше толкова различна? Отговорът според мен се крие в два факта: аз влязох късно в ситуацията и бях аутсайдер. За разлика от всеки друг, аз не бях дал съгласието си участник в изследването. За разлика от всеки друг, аз нямах социално дефинирана роля в този затворнически контекст. За разлика от всеки друг, не бях там всеки ден, за да се понеса по течението, докато ситуацията се променя и ескалира капка по капка. Така ситуацията, в която влязох в края на седмицата, не беше истински „същата“ като тази за всеки друг — аз нямах тяхната предишна консенсусна история, място и перспектива. Те схващаха ситуацията като все още намираща се в диапазона на нормалността; за мен тя не беше такава — тя бе лудница.

Като аутсайдер нямах варианта на конкретни социални правила, на които да не се подчиня, така че моят дистрес прие различна форма — на предизвикване на самата ситуация. Това предизвикателство се възприема от някои като героично дело, но по онова време не го чувствах като особено героично. Точно обратното, то беше много плашещо и самотно преживяване на това да се отклонявам, да се съмнявам в моята преценка както на ситуациите, така и на хората, а може би дори и в стойността си като социален психолог изследовател.

Кристина след това посочва едно фундаментално условие. За да бъде някакъв акт на лично предизвикателство достоен да се смята за „героичен“ той трябва да се опитва да промени системата, да коригира някаква несправедливост, да изправи някаква кривица:

В ъгълчетата на съзнанието си трябваше да отчета какво бих могла да направя, ако Фил продължеше със СЗЕ независимо от моето категорично оспорване. Щях ли да отида при по-висши власти — ръководителя на катедрата, декана или Комисията за изследваните лица, за да сигнализирам? Не мога да кажа със сигурност и се радвам, че не се стигна до това. В ретроспекция обаче това действие щеше да е от същностно значение в превеждането на моите ценности в смислено действие. Когато човек се оплаква от някаква несправедливост и оплакването води само до козметични модификации, докато ситуацията продължава непроменена, тогава подобно несъгласие и неподчинение не струват много.

Тя разсъждава по един пункт, който беше повдигнат в обсъждането на изследванията на Милграм, където се твърдеше, че вербалното несъгласие е било само балсам за егото за „учителя“ за да го накара да се почувства по-добре по отношение на ужасните неща, които върши със своя „ученик“. Нужно е било поведенческо неподчинение, за да се предизвика авторитетът. Същевременно ва експеримента на Милграм никога не е имало по-значимо неподчинение от мълчаливото оттегляне, когато всеки учител-извършител напускал дистресиращата ситуация, без да я промени по никакъв смислен начин. Гледището на Кристина за това, което героичното малцинство би трябвало да направи, след като се е противопоставило на авторитета, никога не е било формулирано толкова красноречиво:

Какво значение е имало за класическото оригинално изследване на Милграм, че една трета от участниците не са се подчинили и са отказали да стигнат до края? Да предположим, че не е било експеримент; са предположим, че „прикритието“ на Милграм е било вярно, че изследователите са изучавали ролята на наказанието в ученето и паметта, и че са щели да тестират около хиляда участници в различни експерименти, за да отговорят на своите практически въпроси за образователната стойност на благоразумно прилаганото наказание. Ако не се бяхте подчинили, ако бяхте отказали да продължите, платили са ви и сте напуснали мълчаливо, вашето героично действие нямаше да предотврати преживяването на същия дистрес от следващите 999. Щеше да е изолирано събитие без социално въздействие, освен ако не включва стигането до следващата стъпка: предизвикване на цялата структура и допусканията на изследването. Неподчинението от отделния човек трябва да се преведе в системно неподчинение, което налага промяна в ситуацията или в самия субект, а не просто в някакви оперативни условия. Твърде лесно е за злите ситуации да кооптират намеренията на добрите дисиденти или дори героичните бунтари, като им дават медали за техните дела и ваучер за подарък заради това, че пазят мненията си за себе си.