Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (289) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Дуализмът на безпристрастието срещу насищането

В човешката природа съществува базисен дуализъм на безпристрастието срещу насищането, на циничното подозрение срещу ангажирането. Откъсването от другите от страх, че ще бъдем погълнати, е крайно отбранителна поза, но е вярно, че колкото по-открити сме за убеждаването от другите хора, толкова по-вероятно е да бъдем повлияни от тях. Въпреки това откритото, страстно ангажиране с другите е от съществено значение за човешкото щастие. Искаме да изпитваме силни чувства, да се доверяваме напълно, да действаме спонтанно и да се чувстваме свързани с другите. Искаме да сме напълно потопени в живота. Поне през известна част от времето искаме да оставим настрана временно оценъчните си способности и да изоставим примитивната си, уплашена резервираност. Искаме да танцуваме със страст заедно със Зорба гъркът^[1].

Въпреки това трябва редовно да оценяваме стойността на социалното ни ангажиране. Предизвикателството за всеки от нас е как най-добре да трептим между двата полюса, потапяйки се напълно и дистанцирайки се уместно. Знаенето кога да оставаме ангажирани с другите, кога да подкрепяме и да сме лоялни на кауза или на взаимоотношение, вместо да го отхвърляме, е деликатен въпрос, пред който редовно се изправяме. Живеем в свят, в който някои хора имат за цел да ни използват. В същия свят има и други, искрено искащи от нас да повярваме в това, което според тях са положителни цели за двете страни. Как се ориентираме кое какво е? Това е въпросът, драги Хамлет и драга Офелия.

Преди да започнем да разглеждаме конкретните средства за противоборство срещу контролиращите съзнанието влияния, трябва да обмислим друга възможност: старата илюзия за личната неуязвимост^[2]. Те? Да. Аз? Не! Нашето психологическо пътуване би трябвало да ви е убедило да оценявате как поредица от ситуационни сили, които подчертахме дотук, могат да изиграят мнозинството хора. Не и вас, нали? Трудно е да разширим уроците, които сме научили от интелектуалната оценка, за да влияят върху кодекса ни на поведение. Това, което лесно се прилага в абстрактна форма към „онези другите“, не се прилага толкова лесно към конкретиката на нас самите. Ние сме различни. Точно както няма два отпечатъка от пръсти, които да имат идентичен модел, няма и двама души, които да имат абсолютно еднакви генетични, развитийни и личностни модели.

Индивидуалните различия трябва да се признават, но пред лицето на силни, често срещани ситуационни сили индивидуалните различия се свиват и компресират. В такива случаи поведенческите учени могат да прогнозират какво ще направят мнозинството от хората, без да знаят нищо за конкретните хора, които изглаждат дадена група, а само природата на техния поведенчески контекст. Би трябвало да е ясно, че дори и най-добрата психология не може да предвиди как всеки един човек ще се държи в дадена ситуация: винаги съществува някаква степен на индивидуална изменчивост, която не може да се обясни. Затова може да пренебрегнете уроците, които ще научим след малко, като неприложими за вас; вие сте специален случай, специалният край на опашката на нормалното разпределение. Знайте обаче, че правите това на цената на това да ви хванат неподготвени.