Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (283) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Фиксация върху войната срещу тероризма

Можем да видим, че фиксацията на Буш върху войната срещу тероризма го е тласнала още по-надолу по опасния път, очертан от мнението на покойния сенатор Бари Голдуотър: „Екстремизмът в защитата на свободата не е порок… умереността в преследването на справедливостта не е добродетел“. Съответно президентът Буш оторизира вътрешното следене на американските граждани от Националната агенция по сигурност (NSA) без законно издадени съдебни разпореждания. В това, което е равнозначно на голяма операция по извличане на данни, огромен обем телефонен и интернет трафик се събира от NSA и се изпраща на ФБР за анализ — всъщност той надхвърля капацитета му за ефективна преработка на такава информация^[1].

Такова следене изисква „достъп през задната врата“ до големите телекомуникационни комутатори на американска земя, които насочват международните разговори, и тайното сътрудничество на най-големите телекомуникационни компании в страната според детайлен анализ на „Ню Йорк Таймс“ от януари 2006 г.^[2] Експозето на „Таймс“ разкрива крайността, присъща на даването на такава власт на президента, без ограниченията на правните или Конгресните контролни механизми и баланси. Предлага се аргументация за сравняване на чувството на Буш, че е над закона, с това на президента Ричард Никсън, който „пусна кучетата на вътрешното следене през 70-те години на XX век“ и защити действията си с твърдението: „Когато президентът го прави, това означава, че не е незаконно“.^[3] Буш сега казва абсолютно същото със същото чувство за безнаказаност.

Това чувство, че си над закона, се вижда и в безпрецедентната употреба от Буш на „писмени преценки“. В процеса на одобряване на закон, приет от Конгреса, президентът утвърждава своя прерогатив да не следва закона, който току-що е подписал. Президентът Буш използва тази тактика повече от всеки друг президент в американската история — повече от 750 пъти, за да не се подчинява на Конгреса, когато той е в конфликт с неговата интерпретация на конституцията. Това включва поставянето на това лично ограничение и върху поправката на Маккейн срещу изтезанията^[4].

Същевременно утвърждаването на изпълнителната власт от президента Буш е било оспорено в скорошно решение на Върховния съд, което ограничава неговата власт. То отхвърля плановете на администрацията на Буш да изправи задържаните в Гуантанамо пред военни комисии (трибунали), тъй като те не са оторизирани от федералния закон и ще нарушат международното право. Според „Ню Йорк Таймс“: „Решението бележи най-значителната спънка досега пред широката експанзия на президентската власт от страна на администрацията“.^[5]

Парадоксално, но в желанието си да отърве света от злото на тероризма самата администрация на Буш се превърна в ярък пример на „административно зло“. Това е организация, която причинява болка и страдание до смърт, докато с готовност използва формални, рационални и ефикасни процедури, за да прикрива същността на това, което прави — пренебрегва средствата, за да оправдае това, което членовете й смятат за по-висши цели^[6].

Вярвам, че една система се състои от онези агенти и агенции, чиято власт и ценности създават или модифицират правилата и очакванията за „подходящи поведения“ в нейната сфера на влияние. В известен смисъл системата е повече от сбора на нейните части и на нейните ръководители, които също попадат под могъщото й влияние. В друг смисъл обаче хората, които играят ключови роли в създаването на система, ангажираща се в незаконно, неморално и неетично поведение, трябва да бъдат държани отговорни независимо от ситуационния натиск върху тях.