Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (226) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Алтернативен поглед към Чарлс Гранър

В класическия японски филм на Акира Куросава Rashomon („Вратата Рашомон“) едно и също събитие е описано по много различни начини от група от хора, които го преживяват. Споменах, че това е случаят и със Станфордския затворнически експеримент. Надзирател „Джон Уейн“ и затворник Дъг-8612 по-късно казват на медиите, че съответно просто са „играли“ садистично или са се престрували, че полудяват. По-наскоро бившият надзирател Хелман представи още една версия за своите действия:

По онова време, ако ме бяхте разпитвали за ефекта, който имах, щях да кажа: е, те трябва да са мижитурки. Те са слаби или се преструват, тъй като не вярвах, че това, което аз правя, може наистина да накара някого да преживее нервна криза. Беше просто като че ли ние един вид извличахме удоволствие от това, нали разбирате. Нека сега бъдем кукловоди. Нека накараме тези хора да правят разни неща.

Други затворници и надзиратели в СЗЕ съобщиха, че е било или ужасно преживяване, или нищо особено. Реалността в някаква степен е в съзнанието на възприемащия. В Абу Граиб обаче животът на хората е бил драматично повлиян от консенсуса за реалността в армията, военния съд и медиите.

Чарлс Гранър беше изобразен от началото на разследванията като истинска „гнила ябълка“ в купчината: садистичен, зъл, ангажиращ се в безсрамни злоупотреби срещу задържаните. Неговата история на неприятности в предишния затвор в САЩ беше представена като доказателство, че той е привнесъл насилническа, антисоциална природа в Сектор 1А. Това беше безотговорна медийна истерия.

Точно обратното: изследването на досието с представянето на Гранър от Института по затворите в окръг Грийн, Пенсилвания, разкрива, че той никога не е бил обвиняван, подозиран или дисциплинарно наказван за някакво нарушение или малтретиране на затворник.

Още по-драматичен контраст между Гранър като безотговорно чудовище и Гранър като добър войник се открива в оценката на изпълнението му през ключовия месец на малтретирането на затворниците. На 16 ноември 2003 г. във Формуляра за консултиране на развитието (4856), даден на Гранър от командира на взвода капитан Бринсън, той е посочен заради добрата работа, която върши:

Ефрейтор Гранър, вие вършите добра работа на Ниво 1 от BCF [Багдадския затвор] като отговарящ подофицер за зоната „под влияние на военната полиция“. Получили сте много похвали от единиците на военното разузнаване тук и по-конкретно от подполковник [заличено, вероятно подполковник Джордан]. Продължавайте да вършите работата си на това ниво и това ще ни помогне да успеем в цялостната ни мисия.

След това е предупреден да носи военната си униформа и да поддържа подходящия военен вид (нещо, което никой в крилото не прави). Второ предупреждение признава високите нива на стрес, при които работят той и другите в това крило. От Гранър се иска да осъзнава ефектите, които стресът може да има върху поведението му и по-конкретно по отношение на използването на сила в справянето с конкретен задържан. Същевременно версията на Гранър за подходящата употреба на сила е приета от този офицер. „1100 процента подкрепа за твоето решение, когато вярваш, че трябва да се защитиш“ — добавя офицерът. (Има PDF файл с това консултативно твърдение; вж. Бележки^[1].)

Резервистът от Военна полиция Кен Дейвис наскоро осигури изненадваща подкрепа с разказа си за взаимодействие, което имал с Гранър:

Една вечер, след като приключи смяната си, той [Гранър] беше пресипнал.

И аз казах: „Гранър, разболяваш ли се?“

А той рече: „Не“.

Аз казах: „Тогава какво става?“

А той отговори: „Ами трябва да крещя и да правя други неща на задържаните, които чувствам, че са морално и етично погрешни. Какво според теб трябва да направя?“ Отговорих: „Тогава не ги прави“. А той: „Нямам избор“. Аз казах: „Какво имаш предвид?“

Той отвърна: „Всеки път, когато избухне бомба извън заграждението или извън оградата, те идват и ми казват: Това е още един американец, който е загубил живота си. И ако ти не ни помогнеш, тяхната кръв ще е и на твоите ръце“.^[2]

Имайки предвид това познание за високите стресови нива в Сектор 1А, човек може да приеме, че някой професионалист от областта на психичното здраве е можело да бъде извикан, за да помогне на войниците да се справят конструктивно с този смут. Един психиатър е изпратен в Абу Граиб за няколко месеца, но той не лекува и не консултира нито един от военните полицаи, които имат нужда от такива експертни познания, и не работи с никого от психичноболните задържани. Вместо това се съобщава, че основната му функция е била да подпомага военното разузнаване в повишаване на ефективността на техните разпити. Меган Амбул настоява: „Няма достоверни твърдения за содомия или изнасилване, нито пък има снимки или видеозаписи на такива, поне не на някой от седемте военни полицаи, включени в разследването“. Тя продължава: „Имам всички снимки и видеозаписи от началото на разследването. Прекарвах почти по 13 часа дневно в онзи сектор. Никакви изнасилвания или содомия не е имало“.^[3] Ще знаем ли някога какво наистина се е случило там и кой и какво са виновни за ужасите на Абу Граиб?