Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (222) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Паралели с надзирателите в Станфордския затворнически експеримент

Сега, след като разгледахме работната среда, можем да видим паралелите между психичните състояния, изпитвани от Фредерик-Чип и неговите събратя надзиратели, и тези на надзирателите в Станфордския затворнически експеримент. Процесите на деиндивидуализация, създадени от анонимността на човека и анонимността на мястото, са видими. Дехуманизацията на затворниците е очевидна по силата просто на техния брой, наложената голота и униформения външен вид, както и на неспособността на надзирателите да разбират техния език. През една от нощните смени на военните полицаи Кен Дейвис разказва в по-късен телевизионен документален филм как дехуманизацията е била внедрена в тяхното мислене: „Никога не сме обучавани да бъдем надзиратели. Шефовете казаха: «Използвайте въображението си. Пречупете ги. Искаме ги пречупени, когато се върнем». В момента, в който затворниците дойдеха, на главите им се слагаха чували с пясък. Връзваха ги със «свински опашки», хвърляха ги на земята; някои бяха събличани. На всички ни казаха: те не са нищо друго освен кучета [позната фраза?]. И затова започваш да си изграждаш тази картина за хората, след това изведнъж започваш да гледаш на тези хора като на подчовеци и да им правиш неща, които никога преди не би и сънувал. Тогава нещата станаха страшни“.^[1]

Скуката действа и в двете затворнически среди, подхранена от дългите смени през тези нощи, когато е било под контрол. Скуката е силен мотиватор да се предприемат действия, които може да въведат някаква възбуда, известно контролирано търсене на силни усещания. И двете групи надзиратели решават по собствена инициатива „да направят така, че да се случват неща“, които смятат, че може да са интересни или забавни.

Всичко това се утежнява, разбира се, от липсата на специфично за мисията обучение за трудната и сложна работа, и от липсата на надзор от висшите офицери, което прави отговорността ненужна. И в двата затвора служителите на системата дават разрешение на надзирателите да поддържат пълна власт над затворниците. Освен това надзирателите се страхуват, че затворниците ще избягат или ще вдигнат бунт, както правят Станфордските надзиратели, макар че, разбира се, това не би било с толкова смъртоносни последици. Очевидно затворът Абу Граиб е много по-смъртоносна среда в сравнение с нашия относително безобиден затвор в Станфорд. Както показва обаче експериментът, агресивността на надзирателите и техните злоупотреби със затворниците ескалира с всяка следваща нощ, кулминирайки в поредица от сексуални, хомофобии актове, наложени на затворниците. Същото е вярно дори по още по-перверзен и краен начин в Сектор 1А. Нещо повече: и в двата случая най-лошите злоупотреби се появяват по време на нощната смяна, когато надзирателите смятат, че властите ги забелязват най-малко и следователно са свободни дори и от рудиментарните си задръжки.

Трябва да е ясно, че такива ситуационни сили като описаните тук не подтикват директно надзирателите да вършат лоши неща, както е в изследователската парадигма на Милграм. С изключение на насърчението от страна на някои цивилни разпитващи да „омекотят“ задържаните, за да ги направят уязвими, ситуационните сили в Абу Граиб — както и в Станфордския затвор — са тези, които създават свобода от обичайните социални и нравствени ограничения върху злоупотребяващите действия. И за двете групи нощни надзиратели става видно, че могат да се отърват от редица забранени поведения, защото отговорността е разсеяна; никой не ги предизвиква, когато оформящите се норми правят приемливо поведение, което някога е било немислимо. Това е явлението „Когато котката я няма в къщата, мишките танцуват на масата“. То напомня на Lord of the Flies („Повелителят на мухите“) на Голдинг, в която надзираващите възрастни отсъстват, докато маскираните мародери предизвикват хаос. Освен това трябва да ви напомня за изследванията върху анонимността и агресията, обсъдени в предишната глава.

Показателно е да отбележим някои от заключенията, до които достига независимата група, оглавявана от Джеймс Шлезинджър, сравнявайки ситуациите в двата затвора. С изненада открих направените в доклада им паралели между условията в нашия симулиран затвор в Станфорд и твърде реалните затворнически условия в Абу Граиб. В приложение от 3 страници (Приложение G) докладът описва психологическите стресори, основите на нехуманното отношение към затворниците и социалнопсихологическите фактори, които са участвали, когато обикновени, хуманни хора се държат нехуманно към другите:

Потенциалът за злоупотребяващо отношение към задържаните по време на Глобалната война срещу тероризма е напълно предвидим въз основа на фундаменталното разбиране на социалнопсихологическите принципи, съчетани с осъзнаване на многобройни известни рискови фактори от средата. [По-голямата част от военните ръководители не са запознати или пренебрегват тези очевидни рискови фактори за техните войници.]

Забележителното Станфордско изследване… отправя предупреждение за всички военни операции по задържане, които са относително безвредни. Обратното, Във военните операции по задържане войниците работят в стресиращи бойни условия, които съвсем не са безобидни.

Психолозите са се опитали да разберат как и защо хора и групи, които обикновено действат хуманно, понякога могат да се държат по противоположния начин в определени обстоятелства.

Това е ефектът на Луцифер в действие! Сред социалнопсихологическите конструкти, идентифицирани в разследването на Шлезинджър, които способстват за обясняване защо злоупотребите се появяват, са деиндивидуализацията, дехуманизацията, образът на врага, „груповото мислене“, нравственото дезангажиране и социалната фасилитация [подпомагане]. Обсъдихме всички тези процеси по-рано по отношение на Станфордския затворнически експеримент. Те действат и в Абу Граиб с изключение на „груповото мислене“. Не вярвам, че този предубеден начин на мислене (който насърчава консенсуса на групата с мнението на лидера) е играл роля при надзирателите от нощната смята, защото те не са планирали системно своите злоупотреби.

В независим анализ, публикуван в списание „Сайънс“, социалната психоложка Сюзан Фиск и нейните колеги подкрепят позицията, приема от разследването Шлезинджър. Те заключават: „Абу Граиб е резултат отчасти от обикновени социални процеси, а не от някакво необикновено индивидуално «зло». Сред идентифицираните социални процеси са конформизмът, социализираното подчинение на авторитета, дехуманизацията, емоционалните предразсъдъци, ситуационните стресори и постепенното ескалиране на злоупотребите от минимални до крайни“.^[2]

Бивш войник в Ирак предлага допълнителна документация на релевантността на СЗЕ за разбирането на поведенческата динамика, действаща в иракските военни затвори, а също и защо силното лидерство е от критично важно значение.

Професор Зимбардо,

бях войник [водещ агент на контраразузнаването] в единица, която сформира Кемп Кропър — първия център за задържане, организиран в Багдад, след като падна режимът на Баас. Определено мога да разбера уроците от Вашето затворническо изследване за ситуацията в Ирак. Занимавах се много както с военната полиция, така и със задържани по време на моето назначение и видях редица примери на ситуациите, които Вие описвате от изследването.

За разлика от войниците в Абу Граиб обаче, нашата единица имаше много компетентно лидерство и нещата никога не се доближиха до нивото в Абу Граиб. Нашите командири знаеха правилата, зададоха стандартите и надзираваха, за да гарантират, че правилата се следват. Нарушенията на правилата се разследваха и когато беше уместно, нарушителите бяха наказвани. Мисиите по задържане дехуманизират всеки участващ. Мисля, че аз се вцепених след първите две седмици. Активното участие на нашите командири ни попречи да забравим кои сме и защо сме там. Както и да е, достави ми удоволствие да прочета обобщението на Вашия експеримент; той въведе повече яснота в мисленето ми.

Искрено Ваш,

Терънс Плакиас^[3]