Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (221) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Факторът страх

Има много, от което човек да се страхува в тези затворнически стени — не само за затворниците, но и за Фредерик-Чип и всички други надзиратели. Както е в повечето затвори, затворниците с многото време, с което разполагат, и с изобретателността си ще създадат оръжия практически от всичко, което им попадне. Тук техните оръжия са направени от метал, откъртен от леглата или прозорците, от счупено стъкло и подострени четки за зъби. С по-малко изобретателност и малко пари затворниците биха могли да подкупят иракските надзиратели да им доставят оръжия, ножове, байонети и амуниции. Срещу заплащане тези надзиратели освен това предават бележки и писма до и от членове на семейството. Фредерик е бил предупреждаван от мъжете в 72-ра рота на военна полиция, която е заменена от неговата единица, че много от иракските надзиратели са много корумпирани — те дори подпомагат опити за бягство, като осигуряват информация за сигурността, карти на затвора, дрехи и оръжия. Освен това са вкарвали контрабандно дрога за задържаните. Макар че Фредерик номинално е отговарял за тези надзиратели, те отказвали да обикалят затвора и обикновено просто седели на масите извън блока, за да пушат и да си говорят. Това трябва да се добави към всички други източници на непрекъснатата фрустрация и стрес на Фредерик-Чип в ръководството на затвор с повишена сигурност.

Затворниците редовно нападали надзирателите вербално и физически; някои хвърляли фекалии по тях, други използвали дългите си нокти, за да дерат лицата на надзирателите. Една от най-плашещите и неочаквани поредици от събития в тяхното крило се случили на 24 ноември 2003 г., когато иракските полицаи вкарали пистолет, амуниции и байонети в килията на заподозрян иракски бунтовник. Малката група на Чип имала престрелка с него и не успели да го укротят, без да го убиват. Това събитие обаче вдигнало летвата за всеки на това място да е вечно нащрек и да се страхува още повече от смъртоносни атаки срещу себе си.

Затворнически бунтове избухвали заради лошото качество на храната, която често била негодна за ядене и недостатъчна. Бунтове било вероятно да избухват и когато мините избухвали в близката „мека зона“ в Абу Граиб. Както беше отбелязано, затворът всекидневно бил бомбардиран и надзиратели и затворници били ранявани, а някои и убивани при тези минометни обстрели. „Винаги се страхувах — ми призна Чип. — Минометните обстрели, ракетите и престрелките бяха много страшни за мен. Никога не съм бил в зона на военни действия преди Ирак“. Въпреки това той трябвало да преглътне страха си и да се преструва на смел, имайки предвид властовата му позиция сред задържаните, неговите другари във военната полиция и иракските полицаи. Ситуацията изисквала Фредерик-Чип да се преструва, че не се страхува и да изглежда спокоен, хладнокръвен и „обран“. Този конфликт между външното му, привидно сдържано държание и вътрешния му смут се влошавал, тъй като все повече затворници се появявали в затвора, а изискванията на висшестоящите да извличат повече „действена разузнавателна информация“ ескалирали от задържаните.

Освен сподавения страх, Фредерик-Чип издържал на стреса и изтощението, генерирани от прекомерните изисквания на тази сложна нова работа, за която той бил абсолютно неподготвен и необучен. Обмислете и голямото несъответствие между неговите базисни ценности — ред, спретнатост и чистота, и хаоса, мръсотията и безредието, които го заобикалят там през цялото време. Макар че той би трябвало да ръководи цялото крило, Чип каза, че се е чувствал „слаб“: „Никой не работеше с мен. Не можех да направя никакви промени в начина, по който управлявам това място“. Започнал да се чувства анонимен, защото „никой не изслушваше моята позиция. Беше ясно, че няма отговорност“. Нещо повече: физическата среда, в която се оказал, давала пълна анонимност с голата си грозота. Анонимността на мястото се комбинирала с анонимността на човека, след като станало норма да се престане с носенето на пълната военна униформа, докато са на смяна. Всички около тях — повечето посетители и цивилните разпитващи — идвали и си отивали безименни. Никой от отговарящите не бил лесно идентифицируем, а видимо безкрайната маса от затворници, носещи оранжеви гащеризони или напълно голи, също били неразличими един от друг. Това било най-екстремалната среда за създаване на деиндивидуализация, която мога да си представя.