Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (211) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Извисяващата се мишена на минометни атаки

Внушителната 122-метрова кула в центъра на затвора скоро става фокус на минометни атаки почти всяка вечер от покривите на близките сгради. През август 2003 г. минометна атака убива 11 войници, които просто спят в палатките извън двора на „незащитено място“. В друга атака експлозив разкъсва палатка, пълна с войници, сред тях и полковник Томас Папас — шефа на една от военните разузнавателни бригади, разквартирувани в затвора. Макар че Папас е невредим, неговият шофьор — млад войник — е разкъсан на парчета и умира заедно с други войници. Папас е толкова силно засегнат от този внезапен ужас, че никога повече не сваля своята бронежилетка. Казаха ми, че той винаги я носел заедно с каска — дори и под душа. По-късно бил обявен за „негоден за бойни действия“ и освободен от задълженията си. Неговото влошаващо се психично състояние не му позволявало да осигурява жизненонеобходимия надзор на войниците, работещи в затвора. След ужасяващата минометна атака Папас настанява повечето от войниците си вътре в затвора в „защитено място“, което означава, че те обикновено са спели в малки затворнически килии точно като тези на затворниците.

Историите за смъртта на техните другари и непрекъснатия снайперски огън, гранати и минометни атаки създават атмосфера на страх за всеки, който е изпратен на работа в затвора, превърнал се в обект на враждебни атаки по 20 пъти седмично. Американските войници и иракските затворници и задържани са убивани от този враждебен огън. В течение на времето атаките разрушават части от затворническия комплекс и оставят сградите изгорени, а останките са разхвърляни навсякъде в комплекса.

Минометните атаки са толкова чести, че стават част от сюрреалната среда на лудостта в Абу Граиб. Джо Дарби си спомня обсъждания с другарите си, докато те се опитват да се ориентират за размера и местоположението на мината, след като чуят бумтежа от изстрелването й: дали експлозията е била от 60- или 80-милиметрова, или дори още по-голяма — 120-милиметрова. Тази психична вцепененост пред лицето на смъртта обаче не е траела вечно. Дарби признава, че „няколко дни преди моята единица да напусне Абу Граиб, изведнъж хората започнаха да се притесняват от минометните атаки за пръв път. Беше странно. Те се сгушваха заедно до стената. Оказах се приклекнал в един ъгъл и се молех. Вцепенеността избледняваше. Това е едно от нещата, които трябва да имаш предвид, когато гледаш снимките. Ние всички се вцепенихме по различни начини“.

Според един високопоставен информатор, който работи там в продължение на няколко години, затворът остава много опасно място за работа или за настаняване. През 2006 г. военното командване най-накрая решава да го изостави, но тогава вече е твърде късно, за да се отменят щетите, нанесени от по-ранното решение той да се възкреси^[1].

Утежнявайки неволите на войниците, разкъсаният от войната затвор Абу Граиб няма канализационна система — само дупки в земята и химически тоалетни. Дори и така, няма достатъчно външни химически тоалетни, за да обслужват всички затворници и войници. Тъй като не се изпразват редовно, те преливат и в екстремните летни температури вонята е ужасяваща за всички през цялото време. Освен това няма адекватни душове; водата е на режим; няма сапун; електричеството спира редовно, защото няма надеждно работещи генератори. Затворниците вонят, както и цялата сграда, в която са настанени. При проливните дъждове през лятото, когато температурите се качват и над 45 градуса, затворът се превръща във фурна или сауна. По време на пясъчни бури фините прахови частици влизат в дробовете на всеки, предизвиквайки конгестия и вирусни инфекции.