Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (204) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Защо ситуациите и системите имат значение?

В цялата история именно бездействието на тези, които са можели да действат, безразличието на онези, които би трябвало да бъдат достатъчно мъдри, за да се държат по по-отговорен начин, мълчанието на гласа на справедливостта, когато е имал най-голямо значение, са това, което е направило възможно злото да триумфира.

Хайле Селасие, бивш император на Етиопия

Всеизвестна истина в психологията е, че личността и ситуациите взаимодействат, за да генерират поведението; хората винаги действат в рамките на определен поведенчески контекст. Хората са както продукти на различната си среда, така и създатели на средата, на която се натъкват^[1]. Човешките същества не са пасивни обекти, които просто са блъскани от условията на средата. Хората обикновено избират средата, в която ще влязат или ще избягват, и могат да я променят с присъствието и с действията си, влияейки върху другите в тази социална сфера и трансформирайки средата си по хиляди начини. По-често ние сме активни действащи лица, способни да влияем върху хода на живота си, а също и да оформяме съдбата си^[2]. Нещо повече: човешкото поведение и човешките общества са силно повлияни от фундаментални биологични механизми, както и от културните ценности и практики^[3].

Човекът е „законната валута“ в практически всички основни западни институции в медицината, образованието, правото, религията и психиатрията. Тези институции колективно способстват за създаването на мита, че хората винаги контролират поведението си, че действат въз основа на свободната си воля и рационалния си избор и следователно са лично отговорни за всяко и всички свои действия. Освен ако не са „луди“ или невменяеми, хората, които извършват нарушение, трябва да знаят, че го правят и че ще бъдат наказани по съответния начин. Ситуационните фактори се приемат просто като набор от минимално релевантни външни обстоятелства. В оценяването на различните допринасящи фактори за което и да е поведение „диспозиционалистите“ залагат „големите пари“ на Човека, а „стотинките“ — на Ситуацията. Това становище привидно почита достойнството на хората, които трябва да имат вътрешната сила и воля да се съпротивляват на всички изкушения и ситуационни примамки. Тези от нас, които сме на другата страна на това концептуално разделение, вярваме, че такава гледна точка отрича реалността на нашата човешка уязвимост. Разпознаването на такива общи слабости пред лицето на типовете ситуационни фактори, които прегледахме в пътуването ни досега, е първата стъпка в укрепването на съпротивата срещу подобни вредни влияния в развитието на ефективни стратегии, които подкрепят издръжливостта както на отделните хора, така и на общностите.

Ситуационисткият подход би трябвало да ни насърчи да споделяме дълбоко чувство на скромност, когато се опитваме да разберем „немислими“, „невъобразими“, „безсмислени“ злодеяния — насилие, вандализъм, самоубийствен тероризъм, изтезания или изнасилване. Вместо незабавно да прегръщаме праведната морална поза, която ни дистанцира нас, добрите хора, от лошите и се отнася грубо към анализите на каузалните фактори в ситуацията, ситуационният подход дава на тези „други“ предимството на „атрибутивната благотворителност“. Той ни учи на урока, че всяко дело — добро или зло, — което някое човешко същество някога е извършило, можем да извършим и ние с вас, стига да действат същите ситуационни сили.

Нашата система на наказателно правосъдие разчита прекалено силно на гледищата на здравия разум, към които се придържа общата аудитория по отношение на причините, които карат хората да извършват престъпления — обикновено само мотивационни и личностни детерминанти. Време е правосъдната ни система да вземе предвид значителния обем доказателства от поведенческите науки за силата на социалния контекст в повлияването на поведението — както престъпните действия, така и нравствените постъпки. Моите колеги Лий Рос и Дона Шестовски предлагат проницателен анализ на предизвикателствата, които съвременната психология поставя пред правната теория и практика. Тяхното заключение е, че правната система може да приеме модела на медицинската наука и практика, като се възползва от актуалните изследвания върху това, което се обърква, както и онова, което е както трябва в начина, по който функционират психиката и тялото:

Функционирането на наказателноправната система не бива да се ръководи от илюзии за последователността на поведението в различните ситуации, от погрешни идеи за влиянието на диспозициите срещу ситуациите в насочването на поведението, от неуспеха в обмислянето на логиката на взаимодействията между човека и ситуацията или дори от утешаващите, но до голяма степен нереални идеи за свободната воля, както не бива да се ръководи и от идеите за вещерството или демоничното обладаване, които някога са били част от здравия разум^[4].