Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (195) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Експериментална дехуманизация: превръщане на студентите в животни

Моят колега в Станфордския университет Албърт Бандура и неговите студенти планират внушителен експеримент, който елегантно демонстрира силата на дехуманизиращите етикети в подпомагането на причиняването на вреда на другите^[1].

Седемдесет и двама доброволци от близки колежи са разделени на тричленни „надзорни екипи“, чиято задача е да наказват неадекватното вземане на решения от страна на други студенти, които изпълняват ролята на група от вземащи решения. Реалните изследвани лица в изследването, разбира се, са студентите, които играят ролята на надзорници.

Във всеки един от 25 опита с преговаряне надзорниците чуват вземащия решения екип (казва им се, че той е в съседната стая), който уж формулира колективни решения. Надзорниците получават информация, която използват за оценяване на адекватността на решението във всеки опит. Винаги когато е взето лошо решение, работа на този надзорен екип е да накаже грешката, като приложи електрошок. Те могат да избират интензивността на шока от слаб (ниво 1) до максимален (ниво 10) във всеки опит, който всички членове на екипа от вземащи решение ще получат.

На надзорниците се казва, че в проекта са включени участници с различен социален произход, за да се увеличи неговата общоприложимост, но всяка група от вземащи решения е съставена от хора със сходни характеристики. Това е направено, за да могат скоро да се приложат положителни или отрицателни етикети, които да важат за цялата група.

Изследователите варират две характеристики на тази основна ситуация: как са етикетирани „жертвите“ и колко лично отговорни са надзорниците за електрошоковете, които прилагат. Доброволците са разпределени по случаен начин в три експериментални условия: дехуманизиращи, хуманизиращи и неутрални етикети, и две условия на отговорност: индивидуализирана или дифузна.

Нека първо разгледаме как е наложено етикетирането и какви са ефектите му, след това ще видим как действат вариациите в отговорността. След като започва изследването, всяка група участници вярва, че дочува разговор по интеркома между изследователски асистент и експериментатор за въпросниците, които вземащите решение уж са попълнили. Асистентът отбелязва мимоходом, че личните качества, проявени от тази група, потвърждават мнението на човека, от когото са набрани. В условието с дехуманизация вземащите решения са характеризирани като „група скапани животни“. Обратното, в условието с хуманизиране те са описани като „възприемчива, разбираща и всячески цивилизована група“. Никакви оценъчни твърдения не са правени за тези в третото, неутрално условие.

Трябва да се разбере, че участниците никога не взаимодействат с техните подложени на електрошокове жертви и следователно не могат да направят такива оценки лично или да оценят тяхната адекватност. Етикетите са атрибуции от втора ръка, направени за други млади мъже студенти, които уж също са доброволци, изпълняващи зададена им роля в тази ситуация. Е, етикетите имат ли някакъв ефект върху начина, по който тези студенти наказват хората, които уж надзирават? (Всъщност няма действителни „други“ а само стандартизирана, аудиозаписана обратна връзка.)

Наистина, етикетите „залепват“ и имат силно въздействие върху степента, до която студентите наказват надзираваните от тях. Етикетираните по дехуманизиращ начин като „животни“ са обект на най-интензивни електрошокове, като нивото на електрошоковете се увеличава линейно в десетте опита. Освен това то се увеличава все повече във всеки следващ опит до средно ниво 7 от максимум 10 за всяка група от участници. Тези, етикетирани като „мили“, получават най-малко електрошокове, докато неетикетираната, неутрална група попада в средата на тези две крайности.

Нещо повече: по време на първия опит няма разлика между трите експериментални групи по нивото на приложени електрошокове — всички те прилагат едно и също ниско ниво на електрошок. Ако изследването беше приключило тогава, заключението щеше да е, че етикетите нямат значение. С всеки следващ опит обаче, с увеличаването на грешките на вземащите решение, нивата на електрошоковете на трите групи започват да се различават. Тези, които прилагат шокове на т.нар. животни, ги шокират по-интензивно в течение на времето — резултат, сравним с ескалиращото ниво на електрошоковете на деиндивидуализираните студентки в мое по-ранно изследване. Това увеличаване на агресивното реагиране в течение на времето с практиката или с натрупването на опит илюстрира ефект на самоподкрепление. Може би удоволствието не е толкова от причиняването на болка, колкото от чувството за власт и контрол, което човек изпитва в такава ситуация на доминиране — даването на другите това, което заслужават да получат. Изследователите посочват силата на етикетирането да сваля задръжките и да лишава другите хора от техните човешки качества.

От положителната страна на това изследване същите произволни етикети водят до това другите да бъдат третирани с по-голямо уважение, ако някоя авторитетна фигура ги е етикетирала позитивно. На тези, които са възприемани като „мили“ се вреди най-малко. Следователно силата на хуманизирането да противодейства на наказанията е с еднакво теоретично и социално значение като явлението дехуманизация. Тук се крие важно послание за силата на думите, етикетите, реториката и стереотипизираното етикетиране, които могат да се използват за добро или за зло. Трябва да пренапишем детското стихче „Камъни и пръчки могат да строшат костите ми, но прякорите никога няма да ми навредят“, за да променим последната фраза на „но лошите прякори могат да ме убият, а добрите — да ме утешат“.

И накрая, какво да кажем за вариациите в отговорността за нивото на електрошокове, които се прилагат? Значително по-високи равнища на електрошокове са приложени, когато участниците вярват, че нивото на шока е средностатистическа реакция на техния екип, а не когато е директното ниво на личното решение на всеки човек. Както видяхме преди, разсейването на отговорността — каквато и форма да приеме — намаля задръжките срещу причиняването на вреда на другите. Както може да се прогнозира, най-високите нива на електрошокове — и очаквана вреда — са приложени, когато участниците се чувстват по-малко лично отговорни и когато техните жертви са дехуманизирани.

Когато екипът на Бандура оценява как изследваните лица са оправдали представянето си, установява, че дехуманизирането подтиква към използването на самоопрощаващи оправдания, които на свой ред са свързани със засилено наказание. Тези резултати за начина, по който хората дезангажират своите обичайни лични санкции срещу поведението по начини, които са вредни за другите, карат Бандура да разработи концептуалния модел на „нравственото дезангажиране“.