Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (192) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Деиндивидуализацията трансформира нашата Аполонова природа в Дионисиева

Нека приемем, че „добрата“ страна на хората е рационалността, редът, последователността и мъдростта на Аполон, а „лошата“ страна е хаосът, дезорганизацията, ирационалността и похотливото ядро на Дионисий. Аполоновата централна черта е въздържаността и потискането на желанието; тя е изправена срещу Дионисиевата черта освобождаване и похот без задръжки. Хората могат да станат зли, когато са потопени в ситуации, в които когнитивните контролни механизми, които обикновено ръководят поведението им по социално желателен и лично приемлив начин, са блокирани, отменени или изкривени. Отмяната на когнитивните контролни механизми има множество последици, сред които отмяната на съвестта, самосъзнанието, чувството за лична отговорност, дълга, отдадеността, задължението, нравствеността, вината, срама, страха и анализа на собствените действия в преценките на „цената“ и ползата.

Двете общи стратегии за постигане на тази трансформация са: (а) намаляване на знаците за социална отговорност на действащото лице (никой не знае кой съм или не се интересува) и (б) редуцирането на загрижеността за собствената самооценка от страна на действащото лице. Първата изхвърля загрижеността за социалната оценка, за социалното одобрение, и го постига, като кара действащото лице да се чувства анонимно — процеса на деиндивидуализация. Тя е ефективна, когато човек функционира в среда, която внушава анонимност и разсейва личната отговорност. Втората стратегия прекратява себенаблюдаването и следенето за последователност, като разчита на тактики, които променят състоянието на съзнанието на човека. Това се постига чрез употреба на алкохол или дрога, предизвикване на силни емоции, ангажиране в свръхинтензивна активност, навлизане в разширена ориентация към настоящия момент, в която няма загриженост за миналото или бъдещето, и проектиране на отговорността навън, към другите, а не навътре, към себе си.

Деиндивидуализацията създава уникално психично състояние, в което поведението попада под контрола на непосредствените ситуационни изисквания и биологичните, хормонални импулси. Действието замества мисълта, търсенето на незабавно удоволствие доминира над отлагането на задоволяването, а обмислено въздържаните решения отстъпват пред безмисловните емоционални реакции. Състояние на физиологична възбуда често е както предшестващ фактор, така и следствие от деиндивидуализацията. Нейните ефекти се усилват в нови или неструктурирани ситуации, в които типичните навици на реагиране и характерови черти са обезсилени. Уязвимостта на човека на социални модели и ситуационни насоки се засилва и следователно става еднакво лесно да се прави любов или да се воюва — всичко зависи от онова, което ситуацията изисква или събужда. В крайния случай няма чувство за правилно и погрешно, няма мисли за виновност за незаконни действия или Ад за безнравствените постъпки^[1]. След като вътрешните задръжки са преустановени, поведението е напълно под външен ситуационен контрол; външното доминира над вътрешното. Това, което е възможно и налично, доминира над правилното и справедливото. Нравственият компас на хората и групите е загубил полярността си.

Преходът от Аполоново към Дионисиево съзнание може да е бърз и неочакван и да кара хората да правят лоши неща, тъй като те живеят временно в разширения настоящ момент без загриженост за бъдещите последствия от техните действия. Обичайните ограничения върху жестокостта и похотливите нагони се разтапят в ексцесите на деиндивидуализацията. Сякаш в мозъка е имало късо съединение, което е изключило функциите на фронталната кора планиране и вземане на решения, и надделяват по-примитивните части на лимбичната система на мозъка и особено нейния център на емоциите и агресията в бадемовидното ядро.