Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (186) (Разбиране как добрите хора стават зли)

„Идеалните войници от 11 септември“ и „Обикновените британски момчета“ ни бомбардират

Струва си да се отбележат два последни примера на „обикновеността“ на масовите убийци. Първият е от дълбинно проучване на похитителите от 11 септември, чиито самоубийствени терористични атаки в Ню Йорк и Вашингтон, окръг Колумбия, водят до смъртта на близо 3000 невинни цивилни граждани. Вторият е от Лондонските полицейски доклади за заподозрените атентатори-самоубийци в лондонското метро и двуетажния автобус през юни 2005 г., които причиниха смъртта или сериозни наранявания на много хора.

Внимателно изследваните портрети на няколко от терористите от 11 септември от репортера Тери Макдърмът в Perfect Soldiers („Перфектни войници“) подчертават точно колко обикновени са тези мъже във всекидневния си живот^[1]. Изследванията му го водят до зловещото заключение: „Вероятността е, че има още страшно много мъже точно като тях“ по целия свят. Един преглед на книгата му ни връща към тезата на Арент за баналността на злото, осъвременена за нашата епоха на глобален тероризъм. Авторката на „Ню Йорк Таймс“ Мичико Какутани ни предлага плашещ послепис: „Перфектни войници“ замества карикатурите на извънредно големите „зли гении“ и „фанатиците с разширени зеници“ с портрети на заговорниците от 11 септември като изненадващо обикновени хора — хора, които лесно биха могли да бъдат наши съседи или пътници на съседната седалка в самолета^[2].

Този плашещ сценарий се разиграва в следващите координирани атаки срещу обществения транспорт в Лондон от екип от атентатори-самоубийци, „обикновени убийци“, които анонимно се возят във влак на метрото или в автобус. За техните приятели, роднини и съседи в северния английски град Лийдс тези млади мюсюлмани са „обикновени британски момчета“^[3]. Нищо в миналата им история не ги прави толкова опасни: всъщност всичко около тях подпомага тези „обикновени момчета“ да се впишат безпроблемно в техния град, на работните си места. Единият е умел играч на крикет, който се отказва от алкохола и жените, за да води по-благочестив живот. Другият е син на местен бизнесмен, който управлява ресторант за риба и пържени картофи. Трети е консултант, който работи ефективно с деца с нарушения, наскоро е станал баща и е преместил семейството си в нов дом. За разлика от похитителите от 11 септември, които са събудили някои подозрения като чужденци, които искат да се обучават за пилоти в САЩ, тези млади мъже са местни и летят много под всеки полицейски радар. „Това изобщо не е характерно за него. Някой трябва да му е промил мозъка и да го е принудил да го направи“ — разсъждава приятел на единия от тях.

„Най-ужасяващото по отношение на атентаторите-самоубийци е тяхната абсолютна нормалност“ — заключава Андрю Силке — експерт по темата^[4]. Той отбелязва, че във всички съдебномедицински изследвания на телата на мъртвите атентатори-самоубийци никога не са откривани следи от алкохол или дрога. Тяхната мисия се предприема с ясно съзнание и отдаденост.

Както видяхме, винаги когато има стрелба в училище, както е в гимназията в Колъмбаъйн в САЩ, тези, които смятат, че са познавали извършителите, обикновено съобщават: „Той беше толкова добро дете, от уважавано семейство… просто не мога да повярвам, че би го направил“. Това ни връща обратно до тезата, която представих в първа глава — колко добре наистина познаваме другите хора? — и нейното следствие: колко добре познаваме себе си, за да сме сигурни как бихме се държали в ситуации при силен ситуационен натиск?