Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (184) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Баналността на злото

През 1963 г. социалният философ Хана Арент публикува това, което ще се превърне в класика на нашите времена: Eichmann in Jerusalem: A Report on the Banality of Evil („Айхман в Йерусалим: репортаж за баналността на злото“). Тя осигурява детайлен анализ на съдебния процес за военните престъпления на Адолф Айхман — нацистката фигура, която лично урежда убийството на милиони евреи. Защитата на Айхман на неговите действия е подобна на показанията на други нацистки лидери: „Аз само изпълнявах заповеди“. Както се изразява Арент, „[Айхман] си спомня съвършено добре, че щеше да има угризения на съвестта, ако не беше направил това, което му е наредено — да изпрати милиони мъже, жени и деца на смърт с голямо усърдие и най-добросъвестни грижи“ (Arendt, 1963, с. 25)^[1].

Най-шокиращото в разказа на Арент за Айхман обаче е начинът, по който той изглежда абсолютно обикновен:

Половин дузина психиатри го освидетелстваха като „нормален“ — „Във всеки случай по-нормален, отколкото съм аз, след като го изследвах“. Твърди се, че един от тях е възкликнал, а друг е установил, че целият му психологически светоглед, нагласата му към съпругата му и децата, майка му и баща му, братята и сестрите, и приятелите, е „не само нормална, но и силно желателна“ (Arendt, 1963, с. 25–26).

Чрез анализа на Айхман Арент достига до прочутото си заключение:

Проблемът с Айхман беше точно защото толкова много бяха като него и че мнозинството не бяха нито перверзни, нито садисти — че те са били и продължават да бъдат ужасно и ужасяващо нормални. От гледна точка на нашите правни институции и нравствените ни стандарти за преценка тази нормалност е много по-ужасяваща, отколкото всички зверства наведнъж, защото означава […] че този нов тип престъпник […] извършва престъпленията си при обстоятелства, които правят почти невъзможно за него да знае или да чувства, че върши нещо лошо (Arendt, 1963, с. 276).

Сякаш в тези последни минути [от живота на Айхман] той обобщаваше урока, на който този дълъг курс по човешка порочност ни е научил — урока за страховитата, неподдаваща се на думи и на мисли баналност на злото (Arendt, 1963, с. 252).

Фразата на Арент „баналност на злото“ продължава да резонира, защото геноцидът е отприщен по целия свят и изтезанията и тероризмът продължават да са често срещани характеристики на нашия глобален пейзаж. Предпочитаме да се дистанцираме от такава фундаментална истина, виждайки лудостта на злодеите и безсмисленото насилие на тираните като диспозиционни характери с техния личен строеж. Анализът на Арент е първият, който отрича тази ориентация чрез наблюдаването на флуидността, с която социалните сили могат да накарат нормални хора да изпълняват ужасяващи действия.