Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (151) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Неочаквани лични ползи за участниците и персонала на СЗЕ

От това изследване се оформиха няколко неочаквано положителни ефекта, които имаха трайно въздействие върху някои от участниците и персонала. По принцип повечето от участниците посочиха в последните си проследяващи оценки (предадени от къщи в различни моменти във времето след изследването), че това е било ценно учебно преживяване за тях самите. Тези позитиви способстват до известна степен да балансират очевидните негативи на затворническия опит, като отбелязваме, че никой от участниците не би изразил готовност отново да участва в подобен експеримент. Нека изследваме някои от положителните вторични трудове от СЗЕ, взети от техните оценки.

Дъг, затворник 8612, водач на затворническия бунт, беше първият затворник, който преживя крайна стресова реакция. Тя ни принуди да го освободим само след 36 часа. Преживяването беше истински разстройващо за него, както той каза по време на интервю, докато се заснемаше нашият документален филм Quiet Rage: The Stanford Prison Experiment („Тиха ярост: Станфордският затворнически експеримент“): „Като преживяване беше уникално, никога не съм крещял толкова силно през живота си; никога не съм бил толкова разстроен през живота си. Това беше преживяване на загуба на контрола — както върху ситуацията, така и върху чувствата ми. Може би винаги съм имал трудности със загубата на контрола. Исках да разбера себе си, затова отидох в психологията [след СЗЕ], ще вляза в психологията и ще науча какво мотивира човека, така че да не се страхувам от неизвестното“.^[1]

В проследяващото оценяване, което той попълни пет години след края на изследването, Дъг разкри, че е започнал да симулира краен дистрес, за да бъде освободен, но след това ролята го е завладяла. „Хрумна ми, че единственият начин, по който мога да се махна от експеримента, е да го играя болен, първо соматично. Когато това не свърши работа, разигравах умствена умора. Енергията, която беше необходима, за да попадна в това пространство обаче, и просто фактът, че можех да бъда толкова разстроен, ме разстроиха.“ Колко са го разстроили? Той съобщи, че неговата приятелка му казала, че той бил толкова разстроен и нервен, че говорил за експеримента непрекъснато в продължение на два месеца след това.

Дъг продължи обучението си в докторантска програма по клинична психология отчасти за да научи как да упражнява по-голям контрол върху емоциите и поведението си. Написа дисертация върху срама (на неговия затворнически статус) и вината (на статуса надзирател), завърши стажа си в затвора Сан Куентин, а не в обичайната медицинска/ клинична среда и е юридически психолог в системата на затворите на Сан Франсиско и Калифорния от повече от 20 години. Неговият трогателен разказ ни даде заглавието на документалния филм — Quiet Rage („Тиха ярост“), тъй като той говореше за садистичния импулс на надзирателите, от който човек трябва да се пази, защото винаги присъства в ситуации на диференциална власт — готов да се разлее, да експлодира като вид „тиха ярост“. Част от кариерата на Дъг се фокусира върху подпомагането на затворниците да поддържат чувство на лично достойнство независимо от средата и да подпомага надзирателите и затворниците да съществуват съвместно по-мирно. Това е случай на първоначален силно отрицателен ефект на СЗЕ, който се трансформира в инсайт, оказал трайно въздействие за отделен човек и за обществото. Един и същ изследователски проект носи много болка и голяма печалба.

Надзирател Хелман, суровият „Джон Уейн“, надзирателят мачо, е представян във всички телевизионни предавания на изследването заради неговата доминираща роля и „креативно злите“ задачи и игри, които той измисляше за затворниците. Наскоро се срещнахме на лекция, която изнасях, и той ми довери, че за разлика от 15-те минути слава на Анди Уорхол, които всеки получава веднъж в живота, Станфордският затворнически експеримент му осигурил „петнадесет минути позор — завинаги“. В отговор на моята молба да помисли дали неговото участие може да е имало някакви положителни последици върху живота му, той ми изпрати тази бележка:

Десетилетията носене на багажа на живота омекотиха арогантния и нечувствителен тийнейджър, който бях през 1971 г. Ако някой ми беше казал, че моите действия са навредили на някого от затворниците, отговорът ми щеше да бъде „те са слабаци и женчовци“. Споменът за това, колко дълбоко потънах в ролята, че да съм сляп за страданието на другите, ми служи и днес като предупредителна приказка и мисля внимателно как се отнасят към хората. В действителност някои може да ме възприемат като прекалено чувствителен за моята роля като собственик на бизнес, тъй като понякога се двоумя да вземам решения, например за уволнението на зле представящи се служители от страх, че това ще създаде трудности за тях.^[2]

Клейх Хейни продължи обучението си и се дипломира от Юридическото висше училище на Станфорд със степен J. D. (доктор по право), а също и с Ph. D. (доктор по философия) от нашата катедра по психология. Той е преподавател в Университета на Калифорния в Санта Круз, където води популярни курсове по психология и право, и по психология на институциите. Крейг стана един от водещите консултанти в страната по условията в затворите и един от малцината психолози-експерти, работещи с адвокати, представляващи затворнически колективни дела в САЩ. Писал е много и блестящо за много и различни аспекти на престъпността, наказанието, екзекуцията и затворите. Сътрудничили сме си в редица статии за професионални списания, книги и търговски списания^[3]. Неговото изявление за влиянието, което СЗЕ е имал върху него, ясно показва стойността на този експеримент:

За мен Станфордският затворнически експеримент беше формиращо и променящо кариерата преживяване. Току-що бях завършил втората си година като докторант по психология в Станфорд, когато Фил Зимбардо, Къртис Банкс и аз започнахме да планираме това изследване. Моите интереси към приложението на социалната психология към въпросите на престъплението и наказанието току-що бяха започнали да изкристализират с помощта и подкрепата на Фил Зимбардо. […] Скоро след като завърших работата си върху СЗЕ, започнах да изучавам действителни затвори и в крайна сметка се фокусирах и върху социалните истории, които са помогнали за оформянето на живота на хората, затворени в тях. Никога не загубих от поглед обаче перспективата към институциите, която бях постигнал от наблюдаването и оценяването на резултатите от 6 кратки дни в нашия симулиран затвор^[4].

Кристина Мазлак, героинята на СЗЕ, днес е преподавател по психология в Университета на Калифорния в Бъркли, вицепрезидент по бакалавърската степен на обучение, декан на хуманитаристиката и науките, и Изявен професор на годината на фондация „Карнеги“. Нейният кратък, но въздействащ опит в СЗЕ също имаше положителен ефект върху кариерните й решения, както каза тя в своя ретроспективен разказ^[5]:

За мен важното наследство от затворническия експеримент е това, което научих от личния си опит и как той ми помогна и оформи собствените ми следващи професионални приноси към психологията. Това, което научих най-директно, беше психологията на дехуманизацията — как по същество добри хора могат да започнат да възприемат и да се отнасят към другите по толкова лош начин; колко лесно е хората да се отнасят към другите, които разчитат на тяхната помощ или добра воля, като нещо по-нисше, като животни, по-долни, недостойни за уважение или равенство. Този опит със СЗЕ ме накара да започна пионерски изследвания върху „прегарянето“ — психичните опасности от емоционално трудната работа в областта на човешките услуги, която може да кара първоначално отдадени и грижовни хора да дехуманизират и да се отнасят зле точно с хората, които би трябвало да обслужват. Моите изследвания се опитват да изяснят причините и последиците от „прегарянето“ в различни видове трудова среда; те се опитват и да прилагат резултатите за намиране на практически решения. Насърчавам и анализа и промяната на ситуационните детерминанти на „прегарянето“, вместо да се фокусирам върху отделната личност на представителите на помагащите професии. Така собствената ми история в Станфордския затворнически експеримент не е просто в ролята ми за прекратяването на изследването по-рано, отколкото беше планирано, а в ролята ми в поставянето на началото на нова изследователска програма, която е вдъхновена от личния ми опит в това уникално изследване^[6].

Фил Зимбардо. Ето ме и мен. (Вж. бележките за статуса на Кърт Банкс и Дейвид Джафи^[7].) Седмицата на СЗЕ промени живота ми в много отношения — както професионално, така и лично. Резултатите, които могат да се проследят до неочакваните положителни последици, породени от този експеримент, бяха огромни. Изследователската ми дейност беше повлияна, както и моят преподавателски и личен живот; аз станах агент на социалната промяна в името на подобряването на условията в затворите и изясняването на други форми на институционална злоупотреба с властта.

Моят изследователски фокус през следващите три десетилетия беше стимулиран от различни идеи, които извлякох от тази симулация на затвор. Те ме накараха да изучавам срамежливостта, времевата перспектива и нормалната основа на лудостта. След като очертая връзките между този затворнически експеримент и новите изследвания върху срамежливостта и терапията на силно срамежливи хора, ще разкрия малко повече детайли за начина, по който експериментът способства и за промяната на личния ми живот.