Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (145) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Извратеността на човешката способност за усъвършенстване

Може ли някаква част от злото на света да е резултат от обикновени хора, които действат в обстоятелства, които селективно предизвикват лошо поведение от тяхната природа? Нека отговорим на подобен въпрос с няколко общи примера и след това да се фокусираме върху нормалните човешки процеси, които бяха изродени в СЗЕ. Паметта ни помага да печелим от грешките си и да надграждаме известното, за да създаваме по-добро бъдеще. Същевременно с паметта идват обидите, отмъщението, заучената безпомощност и предъвкването на травмата, което подхранва депресията. По същия начин нашата необикновена способност да използваме езика и символите ни помага да общуваме с другите лично, абстрактно, през времето и пространството. Езикът осигурява основата на историята, планирането и социалния контрол. С езика обаче идват слуховете, лъжите, пропагандата, стереотипите и принудителните правила. Нашият забележителен творчески гений води до велика литература, драма, музика, наука и изобретения като компютъра и интернет. Въпреки това същата тази креативност може да бъде извратена в изобретяване на камери и тактики за изтезания, в параноидни идеологии и ефикасната система на нацистите за масови убийства. Всяка от нашите специални характеристики съдържа възможността за нейния противоположен негатив, както е в дихотомиите любов-омраза; гордост-арогантност; самооценка-самоомраза^[1].

Фундаменталната човешка потребност от принадлежност идва от желанието да се свързваме с другите, да си сътрудничим, да приемаме груповите норми. Същевременно СЗЕ показва, че потребността от принадлежност може да се изврати в прекомерен конформизъм, подчинение и враждебност между вътрешногруповото срещу външногруповото. Потребността от автономия и контрол — централните фактори за самонасочването и планирането — може да се изроди в прекомерно упражняване на власт, за да се доминира над другите, или в заучена безпомощност.

Да разгледаме още три такива потребности, които могат да действат в двете посоки. Първо, потребностите от последователност и рационалност придават смислена и мъдра посока на живота ни. Въпреки това дисонансните ангажименти ни принуждават да почитаме и да рационализираме погрешни решения, например като това затворниците да останат, когато би трябвало да напуснат, и надзирателите да оправдават злоупотребите си. Второ, потребностите да познаваме и да разбираме средата си и нашето взаимоотношение с нея водят до любопитството, научното откриване, философията, хуманитаристиката и изкуството. Капризната, произволна среда обаче, която не предлага смисъл, може да изроди тези базисни потребности и да доведе до фрустрация и самоизолация (както направи с нашите затворници). И накрая, нашата потребност от стимулация задейства изследването и авантюристичното поемане на рискове, но може да ни направи и уязвими на скуката, когато сме поставени в статична среда. Скуката на свой ред е възможно да се превърне в могъщ мотивиращ фактор за действия, както видяхме при надзирателите от нощната смяна в СЗЕ, които се забавляваха със своите „играчки“.

Същевременно нека изясня един критичен пункт: разбирането „защо“ нещо е било направено не извинява онова, което е сторено. Психологическият анализ не е „извинениелогия“. Хората и групите, които се държат неморално или незаконно, пак трябва да се държат нравствено и правно отговорни за своето съучастничество и престъпления. При определянето на тежестта на тяхното наказание обаче трябва да се вземат предвид ситуационните и системните фактори, които са причинили поведението им^[2].

В следващите две глави ще надскочим СЗЕ, за да прегледаме голям обем психологически изследвания, които допълват и разширяват аргументите, изложени дотук, за могъществото на ситуационните сили в оформянето на човешкото мислене и действие. Преди да преминем напред, трябва да се върнем, за да разгледаме някои последни, критично важни въпроси, които бяха повдигнати от този експеримент. Първо и най-важно, струваше ли си страданието? Няма съмнение, че хората страдаха по време на този експеримент. Тези, които ги накараха да страдат, също трябваше да се справят с признанието, че са надскочили изискванията на своята роля, за да причиняват болка и унижение на другите в продължение на дълги часове. Следователно етиката в тези и подобни изследвания изисква внимателно обмисляне.

Добродетелта, както показва Данте в „Ад“, не е просто въздържане от греха; тя изисква действие. Тук ще обсъдя как парализирането на действието функционираше в СЗЕ. В следващата глава ще разгледам по-широките последици от неуспеха да се действа в обществото, например когато пасивните странични наблюдатели не се намесват, когато е необходима помощ.

Освен разглеждането на етичните грешки на опущението и на абсолютната етика, трябва да се фокусираме в дълбочина върху релативната етика, която ръководи повечето научни изследвания. Централен баланс в уравнението на релативната етика изисква претегляне на болката срещу ползата. Причинената болка на изследваните лица в този експеримент компенсира ли се от ползата за науката и за обществото, генерирана от него? С други думи, научните цели оправдават ли експерименталните средства? Макар че имаше много положителни последици, които произтекоха от изследването, читателят ще трябва да реши за себе си дали експериментът изобщо е трябвало да се провежда.

Изследванията, които провокират мисленето, подхранват други изследвания и подканват техни разширения, както направи СЗЕ. След разсъждаване върху етиката на СЗЕ накратко ще прегледаме някои от повторенията и приложенията на това изследване, които предлагат по-широк контекст за оценяване на неговата значимост.