Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (140) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Дехуманизация: другият като незаслужаващ нищо

Убий гук^[1] в името на Бог.

написано на каска на американски войник във Виетнам

Едно от най-лошите неща, които можем да направим на събратята си, е да ги лишим от тяхната човешка природа, да ги лишим от стойност, като упражняваме психичния процес дехуманизация. Това става, когато „другите“ се мислят като непритежаващи същите чувства, мисли, ценности и цели в живота като нас. Всякакви човешки качества, които тези „други“ споделят с нас, се отслабват или изличават от съзнанието. Това се постига чрез психичните механизми интелектуализация, отричане и изолиране на афекта. За разлика от човешките взаимоотношения, които са субективни, лични и емоционални, дехуманизираните взаимоотношения са обективиращи, аналитични и лишени от емоционално или емпатично съдържание.

Ако използвам терминологията на Мартин Бубер, хуманизираните взаимоотношения са „аз-ти“ а дехуманизираните са „аз-то“. В течение на времето дехуманизиращият често е всмукан в негативността на преживяването и тогава самото „аз“ се променя, за да произведе отношение „то-то“ между обекти или между субект и жертва. Това погрешно възприятие на определени други хора като почти животни, лоши хора, нечовеци, подчовеци, такива, без които може, или „животни“, е подпомогнато от етикетите, стереотипите, лозунгите и пропагандните образи^[2].

Понякога дехуманизацията служи на адаптивна функция за субекта, който трябва да отложи обичайната си емоционална реакция в спешна ситуация, криза или трудова ситуация, която изисква нахлуване в личния живот на другите. На хирурзите се налага да го правят, когато оперират тялото на друг човек; същото може да е и с първите, откликващи на природна катастрофа. Същото често е вярно, когато работата изисква обработка на голям брой хора в дневния график. В някои помагащи професии, например клинична психология, социална работа и медицина, този процес е наречен „дистанциран интерес“. Действащото лице е поставено в парадоксалната позиция да му се налага да дехуманизира клиентите, за да може по-добре да им помогне или да ги лекува^[3].

Дехуманизацията обикновено подпомага малтретиращите или деструктивните действия към тези, които са обективирани по този начин. Трудно е да си представим, че следното характеризиране от страна на нашите надзиратели беше насочено към техните затворници — други колеги студенти, които само заради съдбовно хвърляне на монета не носеха техните униформи: „Карах ги да наричат другите затворници с обидни имена и да чистят тоалетни с голи ръце. На практика смятах затворниците за добитък и непрекъснато мислех, че трябва да внимавам, за да не опитат нещо“.

Или от друг от надзирателите в СЗЕ: „Бях уморен да гледам затворниците в техните парцали и да смърдят със силна телесна воня, която изпълваше килиите. Гледах ги да се разкъсват един друг по заповеди, издадени от нас“.

Станфордският затворнически експеримент създаде екология на дехуманизация точно както го правят истинските затвори с множество директни, непрекъснато повтарящи се послания. Това започна със загубата на свободата и се разпростря към загубата на личния живот и накрая — към загубата на личната идентичност. Тя отдели затворниците от тяхното минало, общността им и техните семейства и замени обикновената им реалност с настояща реалност, която ги принуждаваше да живеят с други затворници в анонимни килии практически без никакво лично пространство. Външни, принудителни правила и произволни решения от страна на надзирателите диктуваха тяхното поведение. На по-фино ниво в нашия затвор, както и във всички затвори, които познавам, емоциите бяха потиснати, затормозени и изкривени. Нежните, грижовни емоции отсъстваха както у надзирателите, така и у затворниците само няколко дни след началото на експеримента.

В институционална среда изразяването на човешките емоции е въздържано до степен те да представляват импулсивни, често непредвидими индивидуални реакции, когато очакваната норма е неизменността на масовите реакции. Нашите затворници бяха дехуманизирани по много начини от отношението на надзирателите и от унизителните институционални процедури. Същевременно те скоро засилиха собствената си дехуманизация чрез потискане на емоционалните си реакции освен когато „имаха криза“. Емоциите са от съществено значение за човечността. Въздържането на емоциите е съществено в затворите, защото те са признак на слабост, който разкрива уязвимостта на човека както на надзирателите, така и на другите затворници. Ще изследваме по-пълно деструктивните ефекти на дехуманизацията във връзката й с нравственото дезангажиране в глава 13.