Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (139) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Социалната конструкция на реалността

Властта, която надзирателите приемаха всеки път, когато обличаха униформите си във военен стил, беше съчетана с безсилието, изпитвано от затворниците, когато носеха техните смачкани престилки с номерата им отпред. Надзирателите имаха палки, свирки и слънчеви очила, които прикриваха очите им; затворниците бяха с верига на глезена и чорапена шапка, за да прибира дългата им коса. Тези ситуационни различия не бяха присъщи на плата или техническото обезпечаване; източникът на тяхната сила по-скоро може да се открие в психологическия материал, включен в субективните конструкции на всяка група за смисъла на тези униформи.

За да разберем по какъв начин ситуациите имат значение, трябва да открием начините, по които всяка поведенческа среда се възприема и интерпретира от хората, които действат в нея. Именно смисълът, който хората придават на различните компоненти на ситуацията, е това, което създава нейната социална реалност. Социалната реалност е нещо повече от физическите характеристики на ситуацията. Тя е начинът, по който актьорите възприемат своята ситуация, актуалната поведенческа сцена, която ангажира различни психични процеси. Такива умствени репрезентации са убежденията, които могат да модифицират начина на възприемане на всяка ситуация, обикновено за да направят така, че тя да съответства или да бъде асимилирана в очакванията и личните ценности на действащото лице.

Такива убеждения създават очаквания, които на свой ред набират сила, когато станат самоизпълняващи се пророчества. Например в известен експеримент (на психолога Робърт Розентал и директора на училище Ленор Джейкъбсън), когато учителите са накарани да вярват, че определени деца в тяхното основно училище са „късно разцъфващи“, тези деца наистина започнали да се представят отлично в академично отношение — макар че изследователите избрали имената им по случаен начин^[1]. Положителната представа на учителите за латентните способности на тези деца се отразява обратно от тях, за да модифицира поведението им към тях по начини, които подпомагат подобреното академично представяне на учениците. Така тази група от обикновени ученици доказва „ефекта на Пигмалион“, като се превръща в това, което се очаква от тях — академично изтъкнати. За съжаление обратното е вероятно да се случва дори още по-често, когато учителите очакват лошо представяне от определени типове ученици — с малцинствен произход или в някои класове дори от момчетата. Учителите след това безсъзнателно се отнасят към тях по начини, които валидират тези отрицателни стереотипи и такива ученици се представят по-зле, отколкото са способни.

В СЗЕ доброволците студенти можеха да изберат да си тръгнат по всяко време. Никакви оръжия или правни статути не ги задължаваха да останат лишени от свобода, а само един формуляр за подбор на изследвани лица, в който те обещаваха да направят максималното да издържат цели две седмици. Договорът беше просто изследователско споразумение между университетски изследователи, изследователската комисия за изследвания с хора и студенти — всички приеха първоначално, че могат да упражняват свободна воля и да напуснат винаги когато решат да не продължат. Същевременно, както е очевидно от събитията, които се разгърнаха през втория ден, затворниците започнаха да вярват, че това е затвор, управляван от психолози, а не от държавата. Те се самоубедиха на базата на приказките на Дъг-8612, че никой не може да напусне по собствена воля. Така никой от тях никога не каза: „Напускам този експеримент“. Вместо това стратегията за изход на мнозина се превърна в пасивното решение да ни принудят да ги освободим заради екстремалния им психичен дистрес. Тяхната социална конструкция на тази нова реалност ги циментира в угнетяващата ситуация, създадена от капризните и враждебни действия на надзирателите. Самите затворници станаха свои собствени надзиратели.

Друг аспект на начина, по който социалната реалност е конструирана в това изследване, се крие в „сделката за освобождаване“, която беше предложена на затворниците в края на тяхното изслушване от Комисията по предсрочното освобождаване. Ние формулирахме тази ситуация от гледна точка на властта на Комисията да освобождава предсрочно, ако затворникът е готов да се откаже от всички пари, които е спечелил като „затворник“. Макар че повечето приеха неохотно тази сделка, готови да си тръгнат без никакво заплащане за дните, в които фактически са работили като „изследвано лице“, никой не направи никакъв опит да напусне на този етап — да прекрати участието си в „експеримента“. Вместо това те приеха социалната реалност на предсрочното пускане на свобода пред тази на личната свобода да действат в собствен интерес. Всеки позволи да му бъдат щракнати белезниците, да му сложат книжната торба на главата и да бъде отведен от тази почти свобода обратно в дранголника.