Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (133) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Реципрочни роли и техните сценарии

Освен това някои роли изискват взаимни партньорства; за да има смисъл ролята на надзирателя, някой трябва да играе ролята на затворник. Човек не може да е затворник, ако някой не е готов да играе ролята на надзирател. В СЗЕ не беше нужно никакво експлицитно обучение за изпълнението на ролите, нямаше наръчник за най-добрите практики. Спомнете си в първия ден неловкостта на надзирателите и фриволността на затворниците, докато те изпробваха новите си и непознати роли. Много скоро обаче нашите участници успяха лесно да се хлъзнат в ролите си, след като природата на властовия диференциал в основата на симбиозата между надзирателите и затворниците стана по-ясна.

Първоначалният сценарий за изпълнението на ролята на надзирател или затворник дойде от собствените преживявания на участниците с властта и безсилието, от техните наблюдения на взаимодействията между родителите им (традиционно татко е надзирателят, а мама — затворникът), от реакциите им на авторитета на лекари, учители и шефове, и накрая — от културните предписания, наложени им от представянето във филмите на затворническия живот. Обществото беше свършило работата с обучението вместо нас. Ние просто трябваше да записваме степента на тяхната импровизация в ролята, която играеха — това бяха нашите данни.

Има пребогати доказателства, че практически всички наши участници в един или друг момент имаха реакции, които далеч надскачаха повърхностните изисквания на ролевата игра и проникваха в дълбоката структура на психологията на лишаването от свобода. Първоначално някои от реакциите на надзирателите вероятно бяха повлияни от тяхната ориентация, която очертаваше типа атмосфера, която искахме да създадем, за да симулираме реалността на лишаването от свобода. Каквито и общи изисквания тези сценични условия да бяха очертали за тях, за да бъдат „добри актьори“, те не би трябвало да действат, когато надзирателите бяха насаме или вярваха, че не ги наблюдаваме.

Докладите след експеримента ни разкриха, че някои надзиратели са били особено брутални, когато са били сами със затворник в тоалетната извън Двора, блъскали са го в писоара или в стената. Най-садистичните поведения, които наблюдавахме, се осъществяваха в нощните и ранните сутрешни смени, когато — както научихме — надзирателите не вярвали, че ги наблюдаваме или записваме — в известен смисъл — когато експериментът е бил „изключен“. Освен това видяхме, че малтретирането на затворниците от надзирателите ескалираше към нови, по-високи нива с всеки изминал ден независимо от липсата на съпротива от затворниците и очевидните признаци за тяхното влошаване, след като беше постигната пълната катастрофа на лишаването от свобода. В едно записано интервю надзирател със смях си спомня, че се е извинил, че е блъснал затворник през първия ден, но към четвъртия ден вече не му правело впечатление, че блъска и унижава затворниците.

Проникновеният анализ на Крейг Хейни разкрива трансформацията във властта, изпълваща надзирателите. Да разгледаме тази среща с един от тях, която се осъществи само няколко дни след началото на изследването:

Точно както и затворниците, интервюирах и всички [надзиратели], преди експериментът да започне, и имах чувството, че съм ги опознал като отделни хора, макар и съвсем за кратко. Може би заради това наистина не изпитвах враждебност към тях с напредването на изследването и когато тяхното поведение ставаше все по-крайно и агресивно. За мен обаче беше очевидно, че тъй като настоявах да говоря насаме със затворниците — уж „консултирайки“ ги, и от време на време инструктирах надзирателите да се въздържат от техния особено груб и безпричинен тормоз, те сега ме възприемаха като предател. Описвайки взаимодействието си с мен, един от надзирателите написа в дневника си: „Психологът ме упреква за слагането на белезници и книжната торба на главата на затворник преди да изляза от [консултативния] кабинет и аз възмутено отговарям, че това е едновременно необходимо [за] сигурността и така или иначе ми е работа“. Всъщност той ме нападна вербално. В странен обрат на събитията аз бях поставен на мястото си заради неуспеха да поддържам оформящите се норми на симулираната среда, която бях спомогнал да се създаде, от човек, когото бях разпределил по случаен начин да играе ролята си^[1].

Разглеждайки възможната предубеденост на ориентацията на надзирателите, ни се напомня, че затворниците изобщо нямаха ориентация. Какво правеха, когато бяха насаме и можеха да избягат от тормоза, на който бяха подложени многократно в Двора? Вместо да се опознават и да обсъждат несвързаната със затвора реалност, научихме, че те са фиксирани върху превратностите на актуалната им ситуация. Те украсяваха затворническата си роля, вместо да се дистанцират от нея. Същото беше и с нашите надзиратели: информацията, която събрахме за тях, когато те бяха в стаята си, подготвяйки се да започнат или да приключат смяната си, разкрива, че рядко разменят лична, несвързана със затвора информация. Вместо това говореха за „проблемни затворници“, предстоящи събития в затвора, реакции на нашия персонал — никога обичайните мъжки разговори, които могат да се очакват от студентите по време на почивките. Те не си разказваха вицове, не се смееха и не разкриваха лични емоции пред колегите си, което лесно можеха да направят, за да облекчат ситуацията или да се дистанцират от ролята. Спомнете си по-ранното описание на Кристина Мазлак на трансформацията на милия, чувствителен млад мъж, когото току-що беше срещнала, в бруталния „Джон Уейн“, след като той вече беше в униформа и на властовата си позиция в Двора.