Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (131) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Когато ролите станат реални

След като си сложиш униформата и получаваш ролята, имам предвид работата, като ти кажат, че „твоята работа е да държиш тези хора в ред“, тогава със сигурност не си същият човек, който си в уличните дрехи и в различна роля. Наистина ставаш този човек, след като си сложиш униформата в цвят каки, слънчевите очила, вземеш палката и играеш тази роля. Това е твоят костюм и трябва да му съответстваш, когато го облечеш.

надзирател Хелман

Когато актьорите играят ролята на измислен герой, често трябва да приемат роли, които са различни от тяхното чувство за лична идентичност. Те се учат да говорят, да ходят, да се хранят и дори да мислят и да чувстват така, както се изисква от ролята, която изпълняват. Техният професионален тренинг им помага да поддържат разделението между героя и идентичността, да държат Аза си във фона, докато играят роля, която може да е драматично различна от човека, който те наистина са. Същевременно има моменти, когато дори за някои обучени професионалисти тези граници се замъгляват и ролята надделява дори след като завесата падне или червената лампичка на камерата угасне. Те потъват в интензивността на ролята и интензивността им се разлива, за да насочва и живота им извън сцената. Аудиторията на пиесата престава да има значение, защото ролята сега е в съзнанието на актьора.

Един очарователен пример на този ефект на драматична роля, превърнала се в „твърде реална“, е от британския телевизионен сериал The Edwardian Country House (или Manor House; „Господарската къща“). Деветнадесет души, избрани от около 8000 кандидати, водят живота на британски слуги, работещи в модно провинциално имение в това „риалити“ телевизионно предаване. Макар че човекът, избран да играе ролята на иконома, отговарящ за персонала, очаквал да следва ригидно йерархичните стандарти на поведение от онази епоха, бил „уплашен“ от лекотата, с която станал автократичен господар. Този 35-годишен архитект не бил подготвен да се хлъзне толкова лесно в роля, която му позволява да упражнява абсолютна власт над подчинените си слуги, които той командори: „Внезапно осъзнаваш, че не е нужно да говориш. Всичко, което трябваше да правя, беше да вдигна пръст, и те млъкваха. Това е плашеща мисъл — това е ужасно“. Млада жена, която играеше ролята на камериерка, а в реалността била служител в туристическа агенция, започнала да се чувства като невидима. Тя описваше как тя и другите толкова бързо са се адаптирали към своята слугинска роля: „Бях изненадана, след това уплашена от начина, по който всички бяхме смачкани. Научихме много бързо, че не отвръщаш и се чувстваш подвластен“.^[1]

Обикновено ролите са обвързани с конкретни ситуации, работни места и функции, например университетски преподавател, портиер, шофьор на такси, свещеник, социален работник или порно актьор. Те се изпълняват, когато човек е в тази ситуация — у дома, в училище, в църквата или фабриката, или на сцената. Ролите обикновено могат да се оставят настрана, когато човек се върне към своя „нормален“ друг живот. Въпреки това някои роли са коварни, те не са просто сценарии, които изпълняваме само от време на време, а могат да станат това, което сме през по-голямата част от времето. Те се интернализират дори когато първоначално ги осъзнаваме като изкуствени, временни и обвързани със ситуацията. Ставаме баща, майка, син, дъщеря, съсед, шеф, работник, помагащ, лечител, курва, войник, просяк, крадец и още много други.

За да се усложнят още повече нещата, всички трябва да играем множество роли, някои в конфликт една с друга, други може да предизвикват основните ни ценности и убеждения. Както беше в СЗЕ, това, което започва „просто като игра на роля“, за да се разграничи от реалния човек, може да има фундаментално въздействие, когато ролевите поведения се награждават. „Клоунът на класа“ получава внимание, което не може да получи чрез демонстрирането на някакви специални академични способности, но след това никога не е приеман сериозно. Дори срамежливостта може първоначално да е роля, изпълнявана, за да се избягват неловки социални срещи — ситуационна тромавост, а когато се практикува достатъчно, ролята се преобразява в срамежлив човек.

Също толкова смущаващо: хората могат да извършват ужасни неща, когато позволят на ролята, която играят, да има ригидни граници, заобикалящи това, което е уместно, очаквано и подкрепяно в дадена среда. Такава ригидност в ролята изключва традиционния морал и ценности, управляващи живота им, когато са „нормални“ хора. Защитният механизъм на егото раздробяване ни позволява умствено да свързваме противоречащи си аспекти на нашите убеждения и преживявания в отделни „кутии“, които пречат на интерпретацията или преплитането. Добрият съпруг след това може да е неизпитващ вина прелюбодеец; свещеникът светец после може да е доживотен педераст; любезният фермер може да се превръща в безсърдечен робовладелец. Трябва да оценяваме властта, която играта на роля може да има в оформянето на нашите гледни точки — за добро и за лошо, както когато приемането на ролята на преподавател или на медицинска сестра се превежда в живота на саможертва в името на доброто на собствените ученици/ студенти и пациенти.