Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (13) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Изнасилването в Руанда

Мирните хора от племето тутси в Руанда в Централна Африка научават, че оръжието за масово унищожение може да е просто мачете, използвано срещу тях със смъртоносна ефикасност. Системните убийства на тутси от техните бивши съседи хуту се разпростират из цялата страна за няколко месеца през пролетта на 1994 г., когато отряди на смъртта избиват хиляди невинни мъже, жени и деца с мачете и обковани с пирони бухалки. В доклад на ООН се оценява, че между 800 000 и 1 милион жители на Руанда са убити за около три месеца, превръщайки това клане в най-яростното в писмената история. Три четвърти от цялото население от племето тутси е унищожено.

Съседите хуту убиват бившите си приятели и съседи по заповед. Един убиец хуту казва в интервю десетилетие по-късно: „Най-лошото в масовото клане беше убийството на моя съсед; ние пиехме заедно, неговото стадо пасеше на моя земя. Той ми беше като роднина“. Майка от племето хуту описва как е била до смърт съседските деца, които гледали с широко отворени очи от изумление, защото били приятели и съседи през целия си живот. Тя казва, че някой от правителството й е съобщил, че тутси са техни врагове и й е дал бухалка, а на съпруга й — мачете, за да ги използват срещу тази заплаха. Тя оправдава касапницата като правене на „услуга“ на тези деца, които иначе са щели да станат безпомощни сираци, след като родителите им вече са били убити.

Доскоро не се признаваше широко системното използване на изнасилването на тези жени в Руанда като тактика на терор и духовно унищожение. Според някои разкази това започва, когато водач от хуту — кметът Силвестър Какумбиби — изнасилва дъщерята на бившия си приятел, а след това кара и други мъже да я изнасилят. По-късно тя разказва какво й е казал той: „Няма да хабим куршуми за теб; ще те изнасилим и това ще е по-зле за теб“.

За разлика от изнасилванията на китайки от японски войници в Нанкин (които ще бъдат описани след малко), където детайлите на кошмара са замъглени от липсата на ранни разкази и нежеланието на китайците да преживяват наново този опит, като го споделят с аутсайдери, за психологическата динамика на изнасилванията на жените в Руанда се знае много^[1].

Когато жителите на село Бутаре защитават неговите граници от яростните атаки на хуту, временното правителство изпраща специален човек, за да се справи с това, което се смята за бунт. Това е националният министър по въпросите на семейството и жените и любима дъщеря на Бутаре, израснала в този район. Полин Найрамасухуко — тутси и бивша социална работничка, която изнася лекции върху овластяването на жените — е единствената надежда на това село. Тази надежда веднага е попарена. Полин надзирава поставянето на ужасен капан, обещавайки на хората, че Червеният кръст ще осигури храна и подслон в местния стадион; на практика въоръжени бандити от племето хуту (интерахавме) очакват тяхното пристигане и в крайна сметка избиват повечето от невинните хора, които търсят убежище. Те са въоръжени с картечници, срещу нищо неподозиращите тълпи са хвърляни гранати, а оцелелите са рязани на парчета с мачете.

Полин издава заповедта: „Преди да убиете жените, трябва да ги изнасилите“. Тя нарежда на друга група от тези бандити да изгорят живи група от 70 жени и момичета, които пазят, и им осигурява бензин от колата си, за да го направят. Отново подканва мъжете да изнасилят жертвите си, преди да ги убият. Един от младите мъже казва на преводач, че не можели да ги изнасилят: „ние убивахме цял ден и бяхме изморени. Просто сипахме бензина в бутилки и ги разхвърляхме между жените, а след това го подпалихме“.

Млада жена — Роуз, е изнасилена от сина на Полин — Шалом, който обявява, че има „разрешение“ от майка си да изнасилва жени тутси. Тя е единствената тутси, на която е разрешено да живее, така че да може да занесе отчета за напредъка на Бога като свидетел на геноцида. След това е принудена да гледа как майка й е изнасилвана, а 20 от роднините й — убити.

В доклад на ООН се преценява, че поне 200 хиляди жени са изнасилени през този кратък период на ужас, много от които след това са убити. „В някои е прониквано с копия, дула на пушки, бутилки или тичинки на бананови дървета. Половите органи са били осакатявани с мачете, вряла вода и киселина; гърдите на жените са били отрязвани“ (с. 85). „Влошавайки още повече нещата, изнасилванията — повечето от които са извършвани от множество мъже последователно — често са били придружавани от други форми на физически изтезания и са били режисирани като публични изяви, за да се засили ужаса и позора“ (с. 89). Те са били използвани като публичен начин за засилване на социалната връзка между убийците от племето хуту. Това споделено оформящо се другарство често е страничен продукт на мъжкото групово изнасилване.

Безчовечността не познава граници. „Една 45-годишна жена в Руанда е изнасилена от своя 12-годишен син — докато един интерахавме държи мачете до гърлото му — пред нейния съпруг, докато пет други малки деца са принудени да държат бедрата й отворени“ (с. 116). Разпространението на СПИН сред оцелелите жертви на изнасилванията продължава да сее хаос в Руанда. „Като използвате болест, чума, като апокалиптичен терор, като биологично оръжие, унищожавате способните да раждат, увековечавайки смъртта за поколения напред“ според Чарлз Строузиър, професор по история от Колежа по наказателно правосъдие „Джон Джей“ в Ню Йорк (с. 116).

Как бихме могли да започнем да разбираме силите, които действат, за да превърнат Полин в нов вид престъпник: една жена срещу вражеските жени? Комбинация от история и социална психология може да осигури рамка, базирана на властта и статусния диференциал. Първо, тя е мотивирана от широкоразпространеното мнение за по-ниския статус на жените хуту в сравнение с красотата и арогантността на жените тутси. Те са по-високи и с по-светла кожа и имат повече европоидни черти, което ги прави по-желани от мъжете в сравнение с жените хуту.

Расовото разграничение е произволно създадено от белгийските и немските колонизатори около началото на XX век, за да разграничават хора, които от векове живеят смесено, говорят един и същ език и споделят една и съща религия. Те принуждават всички руандийци да носят идентификационни карти, които ги причисляват или като мнозинството (хуту), или към малцинството (тутси), а висшето образование и административните постове са запазени за тутси. Това става друг източник на огромното желание на Полин за отмъщение. Вярно е и че тя е политическа опортюнистка в доминирана от мъже администрация, която трябва да докаже своята лоялност, подчинение и патриотичен плам пред шефовете си, като организира престъпления, които никога преди това не са били извършвани от жена срещу врага. Освен това става по-лесно да насърчава масовите убийства и изнасилванията на тутси, когато успява да ги разглежда като абстракции, но и като ги нарича с дехуманизиращия термин „хлебарки“, които трябва да бъдат „унищожени“. Това е живият документ за враждебно въображение, което рисува лицата на врага в омразни краски, а след това унищожава платното.

Колкото и да е невъобразимо за мнозина от нас някой преднамерено да вдъхнови такива чудовищни престъпления, Никол Бержеван — адвокатката на Полин по време на съдебното дело срещу нея за геноцид — ни напомня: „Когато участваш в съдебни процеси за убийство, осъзнаваш, че всички сме податливи и дори не можеш да сънуваш, че някога ще извършиш този акт. Започваш обаче да разбираш, че всеки е [податлив]. Може да се случи на мен, може да се случи на дъщеря ми. Може да се случи на вас“ (с. 130).

Една от основните тези на тази книга се подчертава още по-ясно от обмисленото мнение на Алисън де Форж от „Хюман Райтс Уоч“, която е разследвала множество подобни варварски престъпления. Тя ни принуждава да видим отражението си в тези зверства:

Това поведение лежи точно под повърхността на всеки от нас. Опростените разкази за геноцид позволяват дистанцията между нас и извършителите на геноцид. Те са толкова зли, че ние дори не можем да си представим, че извършваме същото нещо. Ако обаче обмислите ужасния натиск, под който са действали хората, тогава автоматично утвърждавате наново тяхната човешка природа — а това става тревожно. Принудени сте да погледнете ситуацията и да кажете: „Какво бих направил аз?“ Понякога отговорът не е обнадеждаващ (с. 132).

Френският журналист Жан Ацфелд интервюира десет представители на милицията от хуту, които днес са в затвора за това, че са убили с мачете хиляди цивилни лица от тутси^[2]. Свидетелските показания на тези обикновени мъже — предимно селскостопански работници, активно ходещи на църква и един бивш учител — са смразяващи в тяхното делово, лишено от угризения описание на невъобразима жестокост. Техните думи ни принуждават да се изправяме пред немислимото отново и отново: човешките същества са способни напълно да изоставят хуманността си заради безмисловна идеология, да следват и след това да надминават заповедите на харизматични власти да унищожават всеки, когото те нарекат „Врага“. Нека разсъждаваме за някои от тези разкази, които карат „Хладнокръвно“ на Труман Капоти да бледнее в сравнение.

Тъй като убивах често, започнах да чувствам, че това не означава нищо за мен. Искам да изясня, че от първия господин, когото убих, до последния не изпитвах съжаление за никого от тях.

Ние изпълнявахме заповед. Присъединихме се към ентусиазма на всеки. Събирахме се в екипи на футболното поле и тръгвахме да убиваме като сродни души.

Всеки, който се колебаеше да убива заради тъга, трябваше абсолютно задължително да внимава какво говори, да не казва нищо за причината за своята резервираност от страх, че ще го обвинят в съучастничество.

Убихме всеки, който проследихме [да се крие] в тръстиките. Нямахме причини да избираме, да очакваме или да се страхуваме конкретно от някой. Ние съсичахме познати, съседи, бяхме просто касапи.

Нашите съседи тутси, знаем, не бяха виновни в нищо, но мислехме, че всички тутси са виновни за непрестанните ни неприятности. Ние вече не ги гледахме един по един, вече не спирахме, за да ги разпознаем такива, каквито бяха, дори не като колеги. Те бяха станали заплаха, по-голяма от всичко, което бяхме преживявали заедно, по-важна от нашия начин на възприемане на нещата в общността. Така разсъждавахме и убивахме в същото време.

Ние вече не виждахме човешко същество, когато откривахме тутси в блатата. Имам предвид човек като нас, споделящ подобни мисли и чувства. Ловът беше дивашки, ловците бяха диваци, жертвите бяха диваци — диващината надделя над разума.

Особено трогателна реакция на тези брутални убийства и изнасилвания, опитваща тема, към която ще се връщаме, е на една от оцелелите жени тутси — Берт:

Преди знаех, че мъж може да убие друг мъж, защото това става през цялото време. Сега знам, че дори човек, с когото си разделял храната си или с когото си спал, дори той може да те убие без никакъв проблем. Най-близките съседи могат да те убият със зъбите си: това научих след геноцида и очите ми вече не гледат по същия начин на света.

Генерал-лейтенант Ромео Далер е автор на убедително свидетелство за опита си като командир на Помощната мисия към ООН в Руанда в Shake Hands with the Devil („Да се здрависаш с Дявола“)^[3]. Макар че успява да спаси хиляди хора чрез своята героична изобретателност, този висш военен командир е опустошен от неспособността си да привлече повече помощ от ООН, за да предотврати много повече зверства. Накрая той се оказва с тежко посттравматично стресово разстройство като психологическа жертва от тези масови убийства^[4].