Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (128) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Патологии на затворниците

Винаги когато някой действа против волята си, това за него е затвор.

Епиктет, „Беседи“, II век

Първоначалният ни интерес не беше толкова към надзирателите, колкото към хората, разпределени да играят затворническата роля и как те ще се адаптират към новия си безсилен статус. След като бях прекарал лятото, потопен в курса по психология на лишаването от свобода, чийто съпреподавател бях в Станфорд, бях подготвен да съм на тяхна страна. Карло Прескот ни беше разказвал ярки истории за малтретиране и деградация в ръцете на надзирателите. От други бивши затворници бяхме чули от първа ръка истории на ужаса за затворници, които малтретират сексуално други затворници, и за гангстерски войни. Затова Крейг, Кърт и аз тайно подкрепяхме затворниците, надявайки се, че те ще се съпротивляват срещу натиска, който надзирателите може да започнат да им оказват, и ще поддържат личното си достойнство независимо от външните признаци на малоценност, които бяха принудени да носят. Можех да си представя себе си като някакъв мъдро съпротивляващ се затворник от типа, който Пол Нюман изобрази във филма Cool Hand Luke („Непокорният Люк“). Изобщо не можех да си се представя като неговия тъмничар^[1].

Бяхме доволни, когато затворниците се разбунтуваха толкова скоро, оспорвайки тормоза с робските задачи, които надзирателите им даваха, произволното налагане на правила и изтощителните преброявания. Техните очаквания за онова, което щяха да правят в „изследването на затворническия живот“, за което ги набрахме с помощта на вестникарска реклама, бяха нарушени. Те бяха очаквали малко черна работа за няколко часа, смесена с време за четене, релаксиране, игра на някои игри и среща с нови хора. Това всъщност беше първоначалният ни план — преди бунта на затворниците и преди надзирателите да поемат контрола в свои ръце. Дори бяхме планирали те да имат кино вечери.

Затворниците бяха особено разстроени от непрекъснатото малтретиране, на което бяха подложени денонощно, липсата на уединение и свободни от надзор часове, произволното налагане на правила и още по-произволните наказания, и от това, че бяха принудени да обитават техните голи, претъпкани килии. Когато надзирателите се обърнаха към нас за помощ след началото на бунта, ние се отдръпнахме и им дадохме да разберат, че техните решения са от първостепенно значение. Бяхме наблюдатели, които не желаят да се намесват. Все още не бях се потопил изцяло в манталитета на директор на затвора на този ранен етап; по-скоро играех ролята на главен изследовател, интересуващ се от данните по въпроса, как тези мними надзиратели ще реагират на този спешен случай.

Кризата на Дъг-8612, настъпила толкова скоро, след като той беше способствал за планирането на бунт, ни хвана неподготвени. Всички бяхме потресени от неговите резки писъци и противопоставяне на всичко, което беше неправилно в отношението към затворниците. Дори когато той крещеше „Това е шибана симулация, не е затвор, и да му го начукам на д-р Зимбардо!“, не можех да не се възхищавам на неговия кураж. Не можехме да се накараме да повярваме, че той наистина страда толкова, колкото изглеждаше. Спомнете си моя разговор с него, когато той за пръв път поиска да бъде освободен и аз го поканих да обмисли възможността да стане „доносник“ в замяна на спокойно време без тормоз като затворник.

Спомнете си и че Крейг Хейни беше взел трудното решение да се справи с внезапната криза на Дъг-8612, като го освободи само 36 часа след началото на експеримента.

Като експериментатори никой от нас не беше предвидил такова събитие и, разбира се, не бяхме съставили условен план на действие в такава ситуация. От друга страна, беше очевидно, че този млад мъж беше по-разстроен от краткото си преживяване в Станфордския затвор, отколкото някой от нас беше очаквал… Затова реших да освободя затворник 8612, избирайки етичното, хуманитарното решение пред експерименталното.

Как обяснихме това нарушаване на нашите очаквания, че никой не би могъл да има такава жестока стресова реакция толкова бързо? Крейг си спомня нашата погрешна каузална атрибуция:

Ние бързо се спряхме на обяснението, което ни се струваше толкова естествено, колкото и успокояващо: той трябва да е изпаднал в криза, защото е бил слаб или е имал някакъв дефект в личността, който обяснява неговата свръхчувствителност и прекомерна реакция на симулираните затворнически условия! В действителност ние се притеснявахме, че има някакъв дефект в нашия скринингов процес, който е позволил на „увреден“ човек по някакъв начин да се промуши неидентифициран. Едва по-късно оценихме тази очевидна ирония: ние бяхме обяснили „диспозиционно“ първата истински неочаквана и необикновена демонстрация на ситуационна власт в нашето изследване, като бяхме прибягнали точно до типа мислене, за чието оспорване и критика бяхме планирали изследването^[2].

Нека се върнем и да прегледаме последните реакции на Дъг-8612 това преживяване, за да оценим нивото му на объркване по онова време:

Реших, че искам да се махна и тогава дойдох да говоря с вас, хора, а вие казахте: „Не“ и ме баламосвахте и т.н., и се върнах и осъзнах, че ме баламосвате, и това толкова ме вбеси, че реших: махам се и щях да направя всичко, а и бях направил няколко плана, за да се махна. Най-лесният, а и да не се налага да наранявам никого и да не чупя апаратурата, беше просто да се правя на луд или на разстроен, затова избрах него. Когато бях в Дупката, целенасочено един вид се напушвах и знаех това, още когато отидох да говоря с Джафи, че не искам да освобождавам тази енергия в Дупката, а искам да я освободя пред Джафи, така че знаех, че ще изляза и тогава, макар че бях разстроен, манипулирах и бях разстроен, нали разбирате — как може да се правиш на разстроен, ако не си разстроен… все едно луд човек не може да действа лудо, ако наистина не е един вид луд, нали разбирате? Не знам дали бях разстроен или бях индуциран. […] Бях бесен на чернокожия и, как му е името, Картър? Нещо такова и на вас, д-р Зимбардо, че ме накарахте да подпиша договор все едно съм крепостен селянин или нещо такова… и начина, по който си играехте с мен след това, но какво може да направите, трябваше да го направите, вашите хора трябваше да го направят в експеримента.^[3]