Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (127) (Разбиране как добрите хора стават зли)

Властовите трансформации на надзирателите

Нашето чувство за власт е по-живо, когато пречупим духа на човека, отколкото когато спечелим сърцето му.

Ерик Хофър, „The Passionate State of Mind“ (1954)

Някои от нашите доброволци, които бяха разпределени по случаен начин в ролята на надзиратели, скоро започнаха да злоупотребяват с новооткритата си власт, като се държат садистично — унижавайки, омаловажавайки и наранявайки „затворниците“ по 24 часа в денонощието. Техните действия съответстват на психологическото определение на злото, предложено в глава 1. Други надзиратели изиграха ролята си по груб, изискващ начин, който не беше особено малтретиращ, но те не демонстрираха особено съчувствие към теглото на страдащите затворници. Малцина надзиратели, които биха могли да се класифицират като „добри“, устояха на изкушението на властта и на моменти бяха внимателни към положението на затворниците, правейки дребни жестове като даване на ябълка на един, цигара на друг и т.н.

Макар че много се различава от СЗЕ по степента на ужаса и сложността на системата, която го поражда и поддържа, има един интересен паралел между нацистките лекари от СС, работещи в лагера на смъртта в Аушвиц, и нашите надзиратели в СЗЕ. Подобно на нашите надзиратели, тези лекари могат да се категоризират като попадащи в три групи. Според Робърт Джей Лифтън в Nazi Doctors („Нацистки лекари“), е имало „фанатици, които нетърпеливо са участвали в процеса на унищожение и дори са вършели «допълнителна работа» в името на убиването; тези, които са подхождали към процеса повече или по-малко методично и не са правили нищо повече или по-малко от онова, което са смятали, че е необходимо да вършат, и хората, които с нежелание са участвали в процеса на унищожение“^[1].

В нашето изследване да си добър надзирател, който с нежелание върши работата си, означаваше „доброта по подразбиране“. Предлагането на дребни мили жестове на затворниците просто контрастираше с демоничните действия на техните колеги в смените. Както беше отбелязано, никой от тях никога не се намеси, за да попречи на „лошите надзиратели“ да малтретират затворниците, никой не се оплака на персонала, не си тръгна от „работа“ по-рано, не закъсня или не отказа да работи извънредно в спешните ситуации. Нещо повече: никой от тях дори не настоя да му се заплати вършенето на извънредни задачи, които може да са възприемали като безвкусни. Те бяха част от „Злото на синдрома на бездействието“, който ще бъде обсъден по-пълно по-нататък.

Спомнете си, че най-добрият надзирател — Джеф Ландри, споделяше нощната смяна с най-лошия надзирател — Хелман, и нито веднъж не направи опит да го накара „да се успокои“, никога не му напомни, че това е „просто експеримент“, че няма нужда да предизвиква толкова страдание на децата, които просто играеха ролите на затворници. Вместо това, както видяхме от личните му разкази, Джеф просто страдаше мълчаливо — заедно със затворниците. Ако беше заредил с енергия съвестта си за конструктивно действие, този добър надзирател можеше да има съществено влияние за облекчаването на ескалиращия тормоз на затворниците в неговата смяна.

В дългите ми години преподаване в различни университети съм установил, че повечето студенти не се интересуват от властовите въпроси, защото имат достатъчно, за да се оправят в този свят, където интелигентността и усърдната работа ги водят към целите им. Властта е проблем, когато хората имат много от нея и трябва да я поддържат, или когато нямат особена власт и искат да получат повече. Същевременно самата власт се превръща в цел за мнозина, защото всички ресурси са на разположение на властимащия. Бившият държавник Хенри Кисинджър описва тази стръв като „афродизиака на властта“. Примамката привлича красиви млади жени към грозни, стари, но властимащи мъже.