Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (119) (Разбиране как добрите хора стават зли)

За характеровите трансформации за шест дни

Разглеждайки някои от изказванията, направени преди началото на експеримента и след това отново в различни дневни документи, можем да видим някои фундаментални преходи, които се осъществяват в психиката на надзирателите. Такъв пример е надзирател Чък Бърдън с неговите думи преди, по време на и след това преживяване.

Преди експеримента: „Тъй като съм пацифист и не съм агресивен човек, не мога да си представя време, когато може да пазя и/ или да малтретирам други живи същества. Надявам се, че ще бъда избран за затворник, а не за надзирател. Като човек, който е срещу Естаблишмънта, непрекъснато въвлечен в нон конформистко политическо и социално поведение, мога да прогнозирам, че ще дойде момент, когато може да се наложи да изпълнявам ролята на затворник и съм любопитен да видя способностите си в тази посока“.

След срещата за ориентация на надзирателите: „Купуването на униформите в края на срещата потвърждава игровата атмосфера на това нещо. Съмнявам се дали много от нас споделят очакванията за «сериозността», които експериментаторите като че ли имат. Изпитвам определена доза облекчение, че съм само заместник“.

Първия ден: „Основният ми страх в началото на експеримента е, че затворниците ще ме възприемат като истинско копеле, като надзирател — все неща, които не съм и не си се представям така. […] Една от причините да имам дълга коса е, че не желая хората да ме възприемат като такъв, какъвто не съм. […] Чувствам се сигурен, че затворниците ще се подиграват на външния ми вид и развивам първата си основна стратегия — предимно да не се усмихвам на нищо, което те казват или правят, което би представлявало признание, че е само игра. Оставам извън клетката (докато Хелман и високият рус надзирател завършват сервирането на вечерята, изглеждат много по самоуверени в ролите си, отколкото аз се чувствам). Докато събирам сили да вляза, проверявам очилата си, вземам палката — която ми осигурява определена власт и сигурност — и влизам. Оформям устата си в непрекъсната полугримаса, решен да се държа така, без значение какво се казва. В килия 3 спирам и правя гласа си твърд и нисък, за да кажа на №5486: «На какво се усмихваш?» «Нищо, г-н Надзирател.» «Ами погрижи се да не го правиш». Докато излизам, се чувствам глупаво“.

Втори ден: „Излизайки от колата, внезапно ми се иска хората да забележат униформата ми: «Хей, погледни какво правя»… 5704 поиска цигара и аз го пренебрегнах, защото не пуша и не мога да изпитвам съчувствие… Междувременно, тъй като изпитвам емпатия към 1037, реших да НЕ говоря с него. По-късно започвам да си формирам навик да удрям стени, столове и решетки [с палката], за да покажа властта си. […] След като приключихме с преброяването и лампите угаснаха [надзирател Хелман] и аз водихме висок разговор за отиването у дома при приятелките ни и какво ще им направим (за да дразним затворниците)“.

Трети ден (подготвяйки се за първата вечер на посещения): „След като предупредихме затворниците да не се оплакват, освен ако не искат посещенията бързо да приключат, най-накрая въведохме първите родители. Постарах се аз да съм един от надзирателите в двора, защото това беше първата ми възможност за типа манипулативна власт, който наистина харесвам — да съм много забележима фигура с почти пълен контрол върху онова, което се казва или прави. Докато родителите и затворниците сядаха на столове, аз седнах на края на масата, клатейки крака и противоречейки на всичко, което изпитвах. Това беше първата част от експеримента, на който наистина се наслаждавах. Затворник 819 е неприятен и трябва да бъде наблюдаван… [Хелман] и аз едновременно се възхищаваме и не се харесваме. Като надзирател (актьор) той е фантастичен, наистина се вписва в садизма на цялото нещо и това ме притеснява“.

Четвърти ден: „Психологът [Крейг Хейни] ме мъмри за това, че съм сложил белезниците и торбата на главата на затворник, преди да напусне [консултативния] кабинет и аз възмутено отговарям, че това е едновременно необходима предпазна мярка и моя работа така или иначе… У дома имах все по-големи трудности да опиша реалността на ситуацията“.

Пети ден: „Тормозя «Сержанта», който продължава инатливо да се престарава с изпълнението на всички заповеди. Нарочил съм го за специален тормоз както защото той си го проси, така и защото просто не го харесвам. Истинските проблеми започват на вечеря. Новият затворник [416] отказва да изяде надениците си. Хвърляме го в Дупката и му нареждаме да държи по една наденица във всяка ръка. Имаме криза на авторитета: това бунтарско поведение потенциално подкопава пълния контрол, който имаме над другите. Решаваме да играем на струната на затворническата солидарност и да кажем на новия, че всички други ще бъдат лишени от посетители, ако той не си изяде вечерята. Минавам и блъскам с палката по вратата на Дупката… Много съм гневен на този затворник за това, че предизвиква дискомфорт и проблеми на другите. Реших да го накарам насила да яде, но той не ще. Оставям храната да тече по лицето му. Не вярвах, че това съм аз, който прави това. Мразех се, че го карам насила да яде, но него мразех повече, защото не се храни“.

Шести ден: „Експериментът приключи. Чувствам се приповдигнато, но и съм шокиран от откритието, че някои други надзиратели са донякъде разочаровани от загубата на парите, но и донякъде защото те се наслаждаваха. […] Да говоря по време на сесията за детоксикация беше много трудно; всичко изглежда напрегнато и некомфортно… Качвам се на колелото и се прибирам у дома под лъчите на слънцето. Ужасно добро е чувството да си навън“.

Седмици по-късно: „Абсолютната жестокост на това събитие (решението на Хелман да остави 416 в Дупката през цялата нощ) не ме засегна веднага, а едва седмици по-късно, но трябва да е въздействала силно на Фил [Зимбардо] заедно с много други неща на този етап [че той да реши да прекрати изследването]“^[1].

Друга любопитна характерова трансформация на човек, който е само странично свързан с нашето изследване, се открива сред „допълнителните случки“ в дневника на главния надзирател. Спомнете си моя сериозен колега психолог, който ме предизвика насред френетичните ми усилия да измамя очакваните нападатели, като твърдя, че изследването е прекратено. Той настояваше да знае: „Коя е независимата променлива?“. Бележките на Джафи сочат, че „Д-р Б. дойде във вторник вечер, когато затворниците бяха преместени в склада на петия етаж. Той и жена му се качиха, за да видят затворниците. Г-жа Б. раздаде кексчета, а д-р Б. направи поне два коментара, осмиващи затворниците: единият засягаше тяхното облекло, а другият — зловонието на мястото. Този модел на «потапяне в действието» се осъществи с почти всеки външен посетител“.

Докато жена му раздаваше на изследваните лица „чай и съчувствие“, моят обикновено резервиран колега неочаквано се отнесе към тези студенти по дехуманизиращ начин, което вероятно ги накара да се почувстват засрамени.