Филип Зимбардо
Ефектът „Луцифер“ (116) (Разбиране как добрите хора стават зли)

За добрите и лошите надзиратели

Пол-5704: „Бях доволен от Джон и Джеф (Ландри). Те всъщност не потънаха в надзирателството толкова, колкото другите. Те винаги оставаха човешки същества, дори когато наказваха някого. Бях изненадан, че надзирателите по принцип приеха ролите си толкова много, след като можеха да си отиват вкъщи всеки ден или нощ.“^[1]

Надзирател Джон Ландри: „След като говорих с другите затворници, те ми казаха, че съм добър надзирател и благодарят, че съм бил такъв. Знаех вътре в себе си, че съм лайно. Кърт [Банкс] ме погледна и аз знаех, че той знае. Знаех и че макар да бях добър и справедлив със затворниците, се провалих. Позволих да се извършат жестокости и не направих нищо освен да се чувствам виновен и да съм готин човек. Честно, не мислех, че мога да направя каквото и да било. Дори не се опитах. Направих това, което правят повечето хора. Седях в стаята на надзирателите и се опитвах да забравя за затворниците“.^[2]

Още по-забележителен разказ за властта на това симулирано затворническо преживяване и неговото въздействие върху един от надзирателите, които затворниците възприемаха като най-справедливия, Джеф Ландри — по-големия брат на Джон Ландри, — се появява в аудио интервю в края на изследването. Той ни изненада, като посочи, че е мислел да си смени ролята.

Надзирател Джеф Ландри: „Преживяването се превърна в нещо повече от елементарно участие в експеримент. Искам да кажа, че ако това беше експеримент, резултатите и продуктите са прекалено реални. Когато затворник те погледне с празен поглед и мърмори недоловимо, трябва почти да възприемаш най-лошото. То е почти защото се страхуваш, че ще стане най-лошото. Аз сякаш приех, че то ще стане и най-малката индикация за тревожност и криза е началото на най-лошите възможни ефекти. По-конкретно, преживяването стана нещо повече от елементарен експеримент, когато 1037 започна да действа така, сякаш се разпада. Тогава се страхувах и се опасявах, и мислех да напусна. Освен това мислех да помоля да стана затворник. Чувствах се така, сякаш не исках да ставам част от машината, която смачква другите хора и ги принуждава да са конформни и непрекъснато ги тормози. Почти исках аз да бъда тормозен вместо аз да съм тормозещият“.^[3]

В този контекст е интересно да се отбележи, че в сряда вечер този надзирател беше докладвал на главния надзирател, че ризата му е твърде тясна и дразни кожата му и затова я е свалил. Очевидно след като той я беше избрал, беше пробвал дали му става в деня преди да започнем експеримента и я беше носил четири дни без оплаквания, проблемът му беше по-скоро психичен, отколкото материален. Уредихме да получи по-голям размер и той я облече с нежелание. Освен това продължи да си сваля огледалните очила и да не помни къде ги е оставил, когато персоналът питаше защо не следва стандартния протокол за надзирателите.

Надзирател Серос: „Мразех целия шибан експеримент. Излязох от вратата, когато експериментът свърши. Беше твърде реално за мен“.^[4]